Молитвата, която ме спаси от себе си: История за една свекърва, една къща и една вяра

– Не така, Мария! Ти пак не си подредила масата както трябва! – гласът на свекърва ми, Станка, проряза въздуха в новата ни кухня като нож. Бях се навела над салатата, опитвайки се да подредя всичко красиво за гостите, които всеки момент щяха да пристигнат за освещаването на дома ни. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо.

– Станке, моля те, нека Мария си го направи по нейния начин – опита се да я успокои съпругът ми Петър, но тя само махна с ръка.

– Петре, ти нищо не разбираш! Това е традиция – масата трябва да е богата, всичко да е наредено по конец. Иначе ще ни върви наопаки! – настоя тя и започна да мести чиниите, които току-що бях подредила.

Усетих как в мен се надига гняв, примесен с безсилие. Това не беше първият път, в който Станка се намесваше във всяко мое действие. Откакто се нанесохме в новия апартамент в Люлин, тя идваше почти всеки ден – ту с бурканчета туршия, ту с „ценни“ съвети как се гледа дом. Но днес беше специален ден за мен – първият ни собствен дом, първото ни освещаване. Исках всичко да е перфектно.

– Мамо, моля те… – прошепнах едва чуто, но тя вече беше заета да подрежда питката и солта.

Гостите започнаха да пристигат. Въздухът се изпълни с поздравления, смях и аромата на домашна баница. Но аз не можех да се отпусна. Виждах как Станка наблюдава всяко мое движение – дали съм сипала достатъчно ракия на чичо Кольо, дали съм сложила салфетки на всички.

Когато дойде редът на попа да прекади дома, всички се наредихме в кръг. Докато той четеше молитвата си, аз затворих очи и започнах да се моля по своему: „Господи, дай ми сили да не избухна. Дай ми търпение да приема Станка такава, каквато е.“

След службата всички седнахме на масата. Опитвах се да се усмихвам, но вътре в мен бушуваше буря. Станка не спираше да прави забележки:

– Мария, защо си сложила толкова малко сол в шопската? –
– Мария, тази мусака е малко суха… –
– Едно време аз като правех такива събирания… –

Петър ме погледна с онзи поглед, който казваше: „Дръж се!“. Но аз вече не издържах. Излязох на балкона и затворих вратата зад себе си. Очите ми се напълниха със сълзи.

– Господи, защо е толкова трудно? Защо не мога просто да бъда приета? – прошепнах през сълзи.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Миме, всичко наред ли е? – попита тя загрижено.

– Не знам… Чувствам се като чужда в собствения си дом. Каквото и да направя, все е грешно…

– Знам, че ти е трудно с нея. Но помни – ти си домакинята тук. Не позволявай на никого да ти отнеме радостта от този ден. Помоли се още веднъж. Молитвата има сила.

Затворих очи и започнах да се моля отново – този път по-силно, с цялото си сърце: „Господи, дай ми мир. Дай ми прошка за Станка. Покажи ми как да я обичам въпреки всичко.“

Когато се върнах вътре, Станка беше седнала сама в ъгъла и бършеше очилата си. Приближих се до нея и тихо казах:

– Мамо Станке, благодаря ти за всичко, което правиш за нас. Знам, че искаш най-доброто за Петър и за мен. Може би не винаги го показвам… но ти си важна част от нашето семейство.

Тя ме погледна изненадано. За миг видях как очите ѝ омекват.

– И аз… понякога прекалявам – призна тя тихо. – Просто искам всичко да е наред за вас.

В този момент почувствах как тежестта от гърдите ми пада. Не беше идеално – но беше начало.

Вечерта приключи по-спокойно. Гостите си тръгнаха доволни, а Петър ме прегърна силно:

– Гордея се с теб.

Легнах си изморена, но с лека душа. Молитвата не промени Станка изведнъж – но промени мен. Даде ми сили да простя и да видя човека зад критиките.

Сега често се питам: Колко често позволяваме на гордостта или болката да ни разделят от близките? А ако просто се помолим и поискаме сили за прошка – дали няма да намерим път един към друг?