Молитвата на баба Мария: Когато любовта към внуците се сблъска с граници

— Мамо, казах ти вече — никакви шумни играчки! — гласът на дъщеря ми Катя трепереше от раздразнение, докато държеше в ръце кутията с електрическия влак, който бях купила за рождения ден на малкия Сашко. Стоях в коридора, с чанта в ръка и букет карамфили, и усещах как бузите ми пламват от срам и обида.

— Но, Катенце, той толкова обича влакчета… — опитах се да се оправдая, но думите увиснаха във въздуха. Сашко вече беше грабнал кутията и очите му светеха от щастие.

— Мамо, не разбираш ли? Вечер не можем да го укротим, а ти само го разпалваш! — Катя повиши тон. Зет ми, Иво, надникна от кухнята и само поклати глава. В този момент се почувствах излишна в собствения си дом.

Вечерта, когато се прибрах в малкия си апартамент в Люлин, седнах на дивана и заплаках. Не заради себе си — а заради усещането, че вече не знам как да бъда добра баба. Винаги съм вярвала, че любовта към внуците е безгранична. Но явно има граници, които не бива да прекрачвам.

На следващия ден Катя не ми се обади. Не ми писа дори съобщение. Седях до прозореца, гледах как дъждът барабани по стъклото и се молех наум: „Господи, дай ми сили да разбера дъщеря си. Дай ми търпение.“

Вечерта телефонът иззвъня. Беше сестра ми Лиляна.

— Марийче, какво става? Чух, че сте се скарали с Катя.

— Не знам какво да правя, Лили. Исках само да зарадвам детето. А тя… сякаш вече не ме иска около себе си.

— Не се обвинявай. Знаеш ли колко пъти съм се карала с моите? Всички минаваме през това. Но ти си майка — тя ще разбере.

— Ами ако не разбере? Ако вече съм излишна?

— Никога няма да си излишна. Просто им дай време.

Сложих слушалката и отворих старата си молитвена книжка. Прочетох любимата си молитва за мир в семейството. Сълзите ми капеха по страниците.

След няколко дни Катя ми писа: „Мамо, можеш ли да вземеш Сашко от градина? Аз съм на работа до късно.“

Сърцето ми подскочи. Облякох най-хубавата си рокля и тръгнах към детската градина. Сашко ме посрещна с вик: „Бабо! Бабо! Ще играем ли с влакчето?“

Погалих го по косата.

— Днес ще рисуваме заедно, миличък. А влакчето ще оставим за уикенда, когато мама и тати са вкъщи.

Той ме погледна разочаровано, но после се усмихна.

Вечерта седнахме да вечеряме. Сашко разказваше за новия си приятел в градината, а аз го слушах с внимание. Когато Катя дойде да го вземе, я поканих на чай.

— Мамо… — започна тя колебливо. — Извинявай, че ти се развиках онзи ден. Просто понякога се чувствам толкова уморена… Искам най-доброто за Сашко, а понякога не знам кое е то.

Хванах ръката ѝ.

— И аз не знам кое е най-доброто. Но знам, че го обичам безкрайно. И теб обичам така.

Катя се разплака. Прегърнах я силно.

— Мамо, страх ме е да не го разглезим… А ти винаги му угаждаш.

— Знам. Но понякога любовта ни кара да правим грешки. Ще опитам да се съобразявам повече с твоите желания.

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Благодаря ти, мамо.

Вечерта отново се помолих — този път със сърце, изпълнено с благодарност. Понякога молитвата не е само думи към Бог — тя е мост между хората, които обичаме.

Сега всеки път, когато купувам подарък за внуците си, първо питам Катя дали е подходящо. Понякога ми е трудно — особено когато видя нещо прекрасно на витрината и си представя усмивката на Сашко или малката Ани. Но вече знам: границите са част от любовта.

Понякога нощем се питам: дали някога ще мога да давам цялата си любов без страх? Или винаги ще има стени между поколенията? Как мислите вие — възможно ли е баба да обича безкрайно и все пак да уважава границите на родителите?