„Моят мъж няма да ремонтира твоята къща!” – Историята на една семейна война

– Не, Мария! Казах ти вече – моят мъж няма да ремонтира твоята къща! – думите на свекърва ми, леля Станка, пронизаха въздуха като остър нож. Стоях в кухнята, ръцете ми трепереха над чашата с чай, а сърцето ми биеше лудо. Беше неделя сутрин, а аз отново се чувствах като натрапник в собствения си дом.

От дете живея в тази къща – стара, с напукани стени и скърцащи дъски, но пълна със спомени. Дядо ми я построи с ръцете си, баба ми засади розите пред прозореца. След смъртта им останах тук сама с майка ми, а после и тя си отиде. Когато се омъжих за Петър, вярвах, че заедно ще върнем живота на този дом. Но не бях подготвена за бурята, която щеше да се разрази.

Петър е добър човек – работлив, тих, но слаб пред майка си. Леля Станка винаги е била властна жена, свикнала да държи всичко под контрол. Още от първия ден след сватбата ни тя започна да намеква, че нашето място е при нея – в нейната къща в другия край на селото. „Там е по-широко, по-ново, по-удобно“, повтаряше тя при всяка възможност.

– Петре, ти си ми единственото дете! – казваше тя с престорена тъга. – Как ще ме оставиш сама? Кой ще ми носи дървата зимата? Кой ще ми оправя покрива?

Петър се мъчеше да угоди на всички. Сутрин работеше на полето, вечер тичаше между двете къщи – ту при мен, ту при майка си. Аз оставах сама сред разрухата и спомените. Всяка вечер гледах напуканите стени и си представях как боядисваме заедно, как слагаме нови прозорци, как детски смях изпълва стаите.

Но вместо това получавах само упреци.

– Защо не идвате по-често? – питаше леля Станка всеки път, когато Петър се отбиеше при нея. – Мария сигурно не те пуска! Само гледа да те държи далеч от майка ти!

Петър мълчеше. А аз се чувствах виновна за всичко – че искам да остана в дома си, че мечтая за семейство тук, че не мога да бъда „добрата снаха“.

Един ден събрах смелост и казах на Петър:

– Трябва да решим какво ще правим. Къщата се руши. Ако не започнем ремонта сега, ще стане късно.

Той въздъхна тежко:

– Знам, Мария… Но майка ми… Тя не може сама. И не иска да чуе за ремонт тук. Казва, че е по-добре да живеем при нея.

– А ти какво искаш? – попитах го тихо.

Той ме погледна уморено:

– Искам мир. Искам всички да са доволни.

Но мир нямаше. Следващите седмици бяха кошмарни. Леля Станка започна да идва всеки ден – уж да ни помага, но всъщност само да следи и критикува.

– Тази къща е прокълната! – изкрещя веднъж тя, когато видя мухъл по стената. – Защо се инатиш? Младите трябва да слушат старите!

– Това е моят дом! – отвърнах аз със сълзи на очи. – Тук са всичките ми спомени! Не мога просто да го изоставя!

– Спомените не топлят зимата! – отсече тя.

Петър стоеше между нас като малко дете между каращи се родители.

В селото всички знаеха за нашата война. Съседките шушукаха зад гърба ми:

– Горката Мария… Няма да издържи дълго така.

– Абе, Петър е добър човек, ама майка му… тя ще ги раздели!

Една вечер се прибрах и намерих леля Станка да рови из шкафовете ми.

– Какво правиш? – попитах я изумена.

– Търся си лекарствата! – изсъска тя. – Всичко трябва да е подредено както аз искам!

Тогава избухнах:

– Това е моят дом! Не можеш да идваш когато си поискаш и да се държиш така!

Тя ме изгледа с презрение:

– Ако беше истинска жена, щеше да убедиш мъжа си да ви вземе при мен! Ама ти само мислиш за себе си!

Сълзите напълниха очите ми. Изтичах навън в градината и се свих до розите на баба. Мирисът им ме върна в детството – времето, когато всичко беше просто и ясно.

На следващия ден Петър дойде при мен с наведена глава:

– Майка ми каза… че ако не се преместим при нея, ще ни изключи от наследството.

Погледнах го дълго:

– А ти? Ще ме оставиш ли?

Той замълча. В този миг разбрах колко самотна съм всъщност.

Минаха месеци в напрежение и мълчание. Къщата продължаваше да се руши. Един ден покривът протече силно след буря. Сама качих стълбата и започнах да заковавам керемидите. Ръцете ми кървяха, но не спрях.

Съседът бай Иван ме видя и дойде:

– Марийче, защо сама? Къде е Петър?

– При майка си… – прошепнах.

Той поклати глава:

– Не се предавай! Това е твоят дом!

С помощта на няколко съседи успяхме временно да закрепим покрива. Вечерта седнах сама в тъмната кухня и заплаках от безсилие.

Петър се върна чак след три дни.

– Извинявай… Майка ми беше зле…

Погледнах го през сълзи:

– А аз? Аз не съм ли важна?

Той мълча дълго:

– Не знам какво да правя…

В този момент разбрах: трябва сама да се боря за дома си. Започнах малко по малко да ремонтирам каквото мога сама или с помощта на приятели от селото. Леля Станка спря да идва толкова често, а Петър все по-рядко прекрачваше прага на нашата къща.

Сега седя на прага с чаша чай и гледам розите на баба. Къщата още е стара и напукана, но вече не съм същата Мария. Научих се да се боря за това, което обичам – дори когато остана сама срещу всички.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли един дом да раздели семейство или всъщност показва кои сме всъщност? Какво бихте направили вие на мое място?