Моят син няма да стане домакин: Изповедта на една снаха
„Моят син няма да стане домакин!“ — гласът на Ели отекна в коридора, още преди да успея да й предложа кафе. Стоеше на прага, стиснала чантата си така, сякаш вътре държеше цялата си гордост. Погледът й беше остър, устните — стиснати. „Здравей, Ели“, казах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме притеснява присъствието й.
В този момент осъзнах, че днешният ден няма да е като другите. Мъжът ми, Димитър, беше на работа — втора смяна в завода, а аз работех от вкъщи като графичен дизайнер. Синът ни, Петър, беше на детска градина. Вкъщи бях само аз и свекърва ми — две жени от различни поколения, заключени в битка за едно и също нещо: щастието на сина й.
„Виктория, не знам какво си въобразяваш, но моят син няма да стои вкъщи и да ти готви!“, продължи тя, сякаш не ме беше чула. „Той е мъж! Мъжете работят, жените гледат децата и къщата. Така е било винаги!“
Стиснах чашата си толкова силно, че се уплаших да не я счупя. „Ели, Димитър не стои вкъщи. Работи по 10 часа на ден. Аз също работя. Разделяме си задълженията — така е по-лесно за всички.“
Тя се изсмя горчиво. „Лесно? За кого? За теб! Ти си го научила на това! Преди да се ожените, той никога не беше стъпвал в кухнята! А сега ми казва, че готви мусака и пере чорапи! Срамота!“
В този момент усетих как гневът ми кипи под кожата. Беше ми писнало от тези разговори — от намеците, че съм лоша съпруга, че развалям сина й. Но най-много ме болеше мисълта, че Димитър страда между нас двете.
„Ели, това е нашият дом и нашият живот. Решаваме заедно какво е най-добре за нас.“
Тя се приближи до мен и прошепна: „Ще го загубиш. Ако продължаваш така, ще го загубиш.“
Останах без думи. В този момент телефонът ми иззвъня — беше Димитър.
„Вики, всичко наред ли е? Майка ми каза, че ще мине.“
„Да… говорим си“, отвърнах сухо.
„Моля те… не се карайте“, прошепна той.
Затворих телефона и се обърнах към Ели: „Димитър е щастлив. Аз съм щастлива. Петър е щастлив. Не разбирам защо ти не можеш да бъдеш.“
Тя седна тежко на стола и за първи път видях сълзи в очите й. „Аз… просто не искам да го изгубя. Той беше всичко за мен… след като баща му почина…“
В този момент разбрах — зад всичките й обвинения стоеше страхът да не остане сама.
„Ели… не го губиш. Просто семейството му вече е по-голямо.“
Тя ме погледна дълго и тежко въздъхна: „Не знам дали мога да свикна с това.“
След този ден отношенията ни останаха напрегнати. Всеки път, когато Димитър сготвеше вечеря или изчистеше след Петър, усещах погледа й върху мен — обвинителен и тъжен едновременно.
Една вечер, докато миех чиниите, Димитър се приближи до мен:
„Мамо пак ти е говорила, нали?“
Кимнах безмълвно.
„Знам, че ти е трудно… Но аз съм щастлив така. Не искам да живея като баща ми — все намръщен и уморен.“
Погледнах го и се усмихнах през сълзи: „И аз не искам това за теб.“
С времето Ели започна да идва по-рядко. Понякога носеше баница за Петър или домашно сладко за мен. Вече не повдигаше темата за ролите у дома, но усещах, че все още не приема напълно нашия начин на живот.
Понякога се питам — дали някога ще успеем да преодолеем тази пропаст между поколенията? Или винаги ще живеем между традициите и новото време?
А вие как мислите — възможно ли е истинско разбирателство между снаха и свекърва в днешна България?