Моята фамилия – между любовта и паразитизма: Как с Петър решихме да си върнем живота

– Пак ли ще идват? – гласът на Петър прозвуча глухо, докато гледаше през прозореца към двора, където майка ми вече разтоварваше поредните торби от багажника на старата си Лада.

Стиснах зъби. Вече знаех какво ще последва – шум, претенции, безкрайни изисквания и онова чувство, че нашият дом не е наш. Че сме просто спирка по пътя на всички роднини, които търсят топла супа, легло и някой, който да ги изслуша. А после си тръгват, оставяйки след себе си мръсни чинии и още по-мръсни думи.

– Не можех да им откажа, Петре. Майка каза, че няма къде да отидат, докато правят ремонт у тях. Само за седмица…

Петър се обърна рязко към мен:

– Седмица? Миналия път бяха два месеца! И пак нямаше кой да им каже „стига“! А аз? А ти? Кога ще живеем за себе си?

Замълчах. Винаги мълчах. От малка ме учеха, че семейството е над всичко. Че трябва да помагам, да давам, да прощавам. Но никой не ме научи как да се пазя от собствените си роднини.

Вечерта масата беше отрупана – баница, салата, ракия. Майка ми разказваше как съседката ѝ завиждала заради новата кухня, а баща ми се оплакваше от кръста си. Брат ми Данчо пристигна с жена си и двете им деца – „само за една нощ“, но вече знаех, че ще останат поне до неделя.

– Мамо, дай още една чиния! – извика племенницата ми.

– Ето, мило – подадох ѝ я с усмивка, която не чувствах.

Петър седеше мълчаливо в ъгъла. Погледите ни се срещнаха – неговият пълен с умора и разочарование, моят – с вина и безсилие.

Когато всички си легнаха, седнах до него на дивана. Той хвана ръката ми:

– Не мога повече така. Чувствам се като гост в собствения си дом. Ти не го ли усещаш?

– Усещам… – прошепнах. – Но как да им кажа? Това са моите родители…

– А аз? Аз не съм ли ти семейство? Не заслужаваме ли и ние спокойствие?

Сълзите напираха в очите ми. Знаех, че е прав. Но всяка мисъл да се противопоставя на майка ми ме караше да се чувствам като предателка.

На следващата сутрин майка ми вече беше започнала да подрежда шкафовете в кухнята.

– Мамо, защо местиш всичко? – попитах я тихо.

– Ами така е по-удобно! Ти все не можеш да намериш време да оправиш тези неща…

Усетих как гневът се надига в мен:

– Мамо, това е моят дом! Моля те, не пипай!

Тя ме изгледа с изненада:

– Какво ти става? Откакто се ожени за Петър, все по-студена ставаш! Ние сме ти родители!

Излязох навън и се разплаках. Защо винаги трябваше да избирам между тях и себе си?

Вечерта Петър настоя:

– Или ще им кажем истината, или ще се разделим. Не мога повече така.

Тези думи ме удариха като шамар. Обичах го. Но обичах и семейството си. Защо трябваше да губя едното заради другото?

Събрах смелост и на следващия ден седнахме всички заедно на масата.

– Мамо, тате… Искам нещо да ви кажа. Обичам ви, но вече не мога така. Нашият дом е нашето място за спокойствие. Не можем постоянно да сме хотел за всички роднини. Моля ви… трябва ни време само за нас.

Майка ми избухна:

– Значи ни гониш? След всичко, което сме направили за теб?

Баща ми мълчеше, а брат ми само сви рамене.

– Не ви гоня… Просто моля за уважение към нашия живот.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Майка ми си тръгна обидена, баща ми не каза нищо. Брат ми повече не се обади.

Петър ме прегърна:

– Гордея се с теб.

Но аз не се чувствах горда. Чувствах се празна. Вечерите станаха тихи, домът – подреден, но в сърцето ми зееше дупка.

Минаха седмици. Майка ми започна да ми звъни все по-рядко. Понякога нощем лежах будна и се питах: „Дали направих правилното? Дали някога ще ми простят?“

Но когато видях Петър усмихнат за първи път от месеци, разбрах – понякога трябва да избереш себе си, дори когато боли.

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – семейството или собственото щастие?