Моята свекърва ми постави ултиматум – мога ли да спечеля срещу семейството на съпруга си?

– Елена, или ще правиш това, което казвам, или не си ми снаха! – гласът на свекърва ми, Мария, отекна в кухнята като гръм. Стоях до мивката с мокри ръце, а сърцето ми биеше лудо. Беше неделя следобед, масата още не беше разчистена, а въздухът между нас беше по-гъст от парата над тенджерата.

Погледнах я – дребна жена с остър поглед, която винаги знаеше как да накара всички да се чувстват виновни. Съпругът ми, Петър, седеше в хола и се преструваше, че гледа новините. Дъщеря ни, Виктория, беше в стаята си и слушаше музика. Аз бях сама срещу нея.

– Мария, моля те… – опитах се да запазя гласа си спокоен. – Просто искам тази година да празнуваме Коледа у нас, само четиримата. Не е ли редно поне веднъж да направим нещо по наш вкус?

– Не! – прекъсна ме тя. – В нашето семейство традициите са важни. Винаги сме били заедно на празниците! Ако не уважаваш това, значи не уважаваш и мен.

Усетих как гневът ми се надига. От години се опитвах да бъда „добрата снаха“ – да готвя любимите ѝ ястия, да търпя забележките ѝ за възпитанието на детето ми, да преглъщам обидите ѝ за работата ми. Но този път не можех повече.

– А моето семейство? Моята майка? – попитах тихо. – Тя също иска да види внучката си на празника.

Мария ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.

– Твоята майка може да дойде друг ден. На Коледа сме всички тук! Ако не ти харесва, помисли добре дали мястото ти е в това семейство!

В този момент Петър най-сетне се появи на вратата.

– Мамо, стига! – каза той уморено. – Остави Елена на мира.

– Ти мълчи! – изсъска тя. – Ако не беше тя, всичко щеше да е както преди!

Петър сведе глава. Знаех, че няма да ме защити. Никога не го правеше истински. Винаги избираше по-лесния път – да угоди на майка си и да се надява бурята да отмине.

Вечерта премина в ледено мълчание. Виктория усети напрежението и не излезе от стаята си. Аз стоях в кухнята и плаках беззвучно над чиниите. Защо винаги аз трябваше да се жертвам? Защо никой не виждаше колко боли?

На следващия ден отидох при майка ми. Тя ме прегърна силно и каза:

– Дете мое, никой няма право да ти казва как да живееш живота си. Не си длъжна да се доказваш на никого.

Върнах се у дома с твърдо решение. Когато Мария дойде пак следобед, я посрещнах с изправен гръб.

– Мария, тази година ще празнуваме у нас. Ако искате – заповядайте. Ако не – ще ви липсваме.

Тя пребледня.

– Значи така? Това ли избираш?

– Избирам себе си и семейството си. Достатъчно години съм се опитвала да ви угодя. Време е и аз да бъда щастлива.

Петър стоеше до мен този път. За първи път.

– Мамо, Елена е права. Искаме спокойствие у дома.

Мария излезе без дума повече.

Коледата беше различна – по-тиха, по-истинска. Виктория се смя от сърце, майка ми донесе домашна баница, а Петър ме прегърна силно вечерта.

Но след празниците започнаха клюките в селото: „Елена разваля семейството“, „Петър слуша жена си“… Дори приятелките ми ме гледаха с укор.

Понякога нощем се питам: заслужаваше ли си? Може ли една жена в България да постави граници и пак да бъде приета? Или винаги ще бъдем виновни, ако изберем себе си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите за своето щастие или бихте преглътнали всичко заради мира в семейството?