„Може ли да дойдеш при дядо Стефан?” – Един телефонен разговор, който преобърна живота ми

– Може ли да дойдеш при дядо Стефан? – гласът на брат ми Георги трепереше по телефона, сякаш се опитваше да скрие нещо повече от обикновена молба.

Беше късен следобед, а аз се прибирах от работа, уморена и раздразнена от поредния ден в офиса. Не бях говорила с Георги от месеци – от последния ни скандал за наследството на родителите ни. Сега обаче чувах в гласа му нещо, което не можех да игнорирам: отчаяние.

– Какво е станало? – попитах, макар че вече усещах как стомахът ми се свива.

– Дядо падна пак. Не мога да се справя сам. Моля те, Калина, поне този път…

Думите му ме удариха като шамар. Дядо Стефан беше човекът, който ме научи да карам колело, който ми разказваше приказки за партизаните и за старите времена в селото. Но след смъртта на баба, нещо в него се пречупи. Започна да забравя, да се губи из двора, а понякога и да крещи на сенките в стаята.

– Ще дойда – казах тихо и затворих.

Пътувах към селото с натежало сърце. Пътят към дома винаги ми носеше смесени чувства – носталгия по детството и болка от всичко неизказано между нас. Когато пристигнах, Георги ме чакаше на портата. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнех – с побелели коси и уморени очи.

– Благодаря ти, Калина – прошепна той и ме прегърна неловко.

Влязохме в къщата. Миришеше на старо дърво и на чай от липа – ароматът на баба. Дядо лежеше на леглото си, с превързана ръка и празен поглед.

– Калино… ти ли си? – прошепна той, а очите му за миг проблеснаха с онази топлина, която помнех.

– Аз съм, дядо. Вече няма да си сам.

Така започнаха най-тежките месеци в живота ми. Всеки ден беше борба – с памперси, лекарства, спомени и вина. Георги идваше рядко – оправдаваше се с работа и деца. Майка ни беше починала преди години, а баща ни избяга още когато бях малка. Останахме само аз и дядо.

Понякога нощем го чувах как плаче за баба. Друг път ме бъркаше с майка ми и ме молеше за прошка за неща, които не разбирах.

– Прости ми, Марийке… Не трябваше да ти викам онзи ден…

– Аз съм Калина, дядо – шепнех му и го галех по челото.

Селото беше малко и всички знаеха всичко. Съседката леля Пенка идваше всеки ден с буркан компот или домашна баница.

– Трудно е, знам – казваше тя и ме гледаше със съчувствие. – Но ти си добра внучка. Бог ще ти върне.

Но аз не се чувствах добра. Често се ядосвах на Георги, че ме е оставил сама с всичко. Понякога крещях на дядо, когато пак разсипеше супата или забравеше името ми. После плачех тайно в банята.

Една вечер Георги дойде неочаквано. Беше пил.

– Ти все мислиш, че си по-добра! – изкрещя ми той. – Аз също страдам! Но никой не пита мен!

– Страдаш ли? А къде беше, когато трябваше да сменям памперси? Когато дядо падна по стълбите? Къде беше ти тогава?

Сълзите ми се стичаха по лицето, а гневът ми кипеше като врящ чайник.

– Не мога повече! – извиках аз. – Не мога сама!

Той седна до мен и за първи път от години заплакахме заедно. Говорихме цяла нощ – за детството ни, за майка ни, за това как всеки носи своята болка по различен начин.

На следващия ден Георги остана да помогне. Заедно изкъпахме дядо, сменихме чаршафите и му разказвахме стари истории. За миг всичко изглеждаше като преди – тримата около масата, с чай и смях.

Но дядо си отиде тихо една сутрин през март. Държах ръката му до последно. В онзи момент разбрах колко много съм го обичала въпреки всичко.

След погребението Георги ме прегърна силно.

– Прости ми…

– И аз ти прощавам – казах му през сълзи.

Сега къщата е празна, но вече не се страхувам от спомените. Научих се да прощавам – на себе си и на другите. Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера по-лесния път? Или болката е тази, която ни прави истински семейство?

А вие… бихте ли простили? Какво бихте направили на мое място?