На 70 години сама: Пътят към ново щастие сред самотата
– Мамо, не можем да те вземем при нас. Просто няма място, а и децата са малки, знаеш колко е трудно – гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона, но думите ѝ бяха като нож в сърцето ми.
Седях на кухненската маса в малкия си апартамент в Люлин, стиснала слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а капките се стичаха по прозореца като сълзи – моите сълзи. На 70 години съм и от години живея сама. Съпругът ми Георги почина преди пет лета, а оттогава домът ми е тих като гроб. Децата ми – Мария и Иван – имат свой живот, свои семейства, свои грижи. Понякога се обаждат, но все по-рядко. А аз… аз се топя в тишината.
– Мамо, ще ти помагаме с каквото можем! Ще ти пазаруваме, ще ти носим лекарства… – опита се да ме успокои Мария.
– Не искам само това, Мария! Искам да съм с вас, да чувам смеха на внуците си, да не заспивам всяка вечер сама… – гласът ми се пречупи.
– Моля те, не ни карай да се чувстваме виновни… – прошепна тя и затвори.
Останах с телефона в ръка и с празнота в гърдите. Как стигнахме дотук? Кога станах излишна? Винаги съм била опората на семейството – работех като учителка по литература, готвех, перях, водех децата на уроци и тренировки. А сега… сега съм просто една възрастна жена, която пречи.
Дните ми се сляха в еднообразие: сутрин кафе с малко мляко, после телевизия – новини, турски сериали, реклами за лекарства. Понякога слизам до магазина на ъгъла – леля Пенка винаги ме поздравява с усмивка:
– Как си, лельо Елена? Децата идват ли?
– Не много често… – отвръщам и усещам как очите ми се насълзяват.
Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чувам смях от съседния апартамент – младо семейство с две деца. Понякога си представям, че съм при тях. Че пак съм нужна.
Една вечер реших да напиша писмо на Иван:
„Скъпи мой сине,
Знам, че животът ти е труден и забързан. Не искам да ви притеснявам, но понякога самотата ме убива. Моля те, намери време да ме посетиш. Липсваш ми. Обичам те.
Мама“
Не получих отговор. Минаха дни, после седмици. Започнах да се питам дали не е по-добре да изчезна – никой нямаше да забележи.
Една сутрин звънна домофонът. Беше Стефка от третия етаж – вдовица като мен.
– Елена, хайде да отидем до парка! Да подишаме въздух, да видим хора!
Поколебах се, но после се съгласих. В парка беше шумно – деца тичаха, майки си говореха на пейките. Стефка ми разказа за клуба на пенсионерите в квартала:
– Има хора като нас! Играят шах, пеят стари градски песни…
Погледнах я невярващо:
– За какво ми е? Никой не ме чака там…
– Ами ако намериш нови приятели? Ако пак се почувстваш жива?
Тези думи заседнаха в мен. На следващия ден се престраших и отидох до клуба. Посрещна ме усмихната жена – баба Надя:
– Добре дошла! Как се казваш?
– Елена…
– Ела при нас! Ще играем белот!
Седнах при тях. За първи път от години се засмях истински. Разказвахме си истории от младостта, спорехме за поезията на Дебелянов и Вазов. Вечерта се прибрах с лекота в сърцето.
Започнах да ходя редовно в клуба. Намерих приятели – Стефка, баба Надя, бай Петър (който все още кара колело!). Организирахме екскурзии до Рилския манастир и Копривщица. Пяхме стари песни край огъня.
Един ден Мария ми се обади:
– Мамо, добре ли си? Не сме те чували скоро…
– Добре съм! Имам нови приятели, ходим на разходки…
– Радвам се! Извинявай, че не можахме да те вземем при нас…
– Не се тревожи, Мария. Научих се пак да се радвам на живота.
Затворих телефона с усмивка. Болката остана някъде дълбоко в мен, но вече не беше всичко. Открих нов смисъл – сред хората като мен.
Понякога вечер пак гледам светлините на града и си мисля: „Дали някога ще спрем да се чувстваме излишни? Или просто трябва сами да намерим своето място?“
Как мислите – заслужава ли всеки човек радост и топлина дори когато семейството му го е забравило?