На прага на чуждия дом: Историята на една майка, която остана сама

– Мамо, не можеш да останеш тук. Няма място за теб.

Думите на Димитър ме удариха като студен душ. Стоях на прага с две чанти в ръце, а сърцето ми туптеше лудо. Бях пътувала цяла нощ от Пловдив до София, за да помогна на сина си и снаха си Мария с новороденото им бебе. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо и че майката трябва да бъде до децата си, когато имат нужда от нея.

– Как така няма място? – прошепнах, опитвайки се да не покажа сълзите, които напираха в очите ми. – Аз съм ти майка, Димитре. Дойдох да помогна.

Мария стоеше зад него, с ръце скръстени на гърдите. Не ме погледна. Само каза тихо:

– Много сме уморени. Искаме спокойствие. Не сме готови за гости.

Гости? Аз ли бях гост в собствения живот на сина си? Спомних си всички онези години, когато го отглеждах сама. Баща му ни напусна, когато Димитър беше на пет. Работех на две места, за да не му липсва нищо. Вечер му четях приказки, лекувах го, когато беше болен, и винаги му казвах: „Ти си моят свят.“

Когато завърши университета и остана в София, се радвах за него. Знаех, че трябва да го пусна да порасне. Но никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който ще се чувствам чужда в неговия дом.

– Мамо, моля те… – Димитър се опита да звучи спокоен, но гласът му трепереше. – Просто… не е подходящ момент.

– А кога ще е подходящият момент? – попитах аз. – Когато вече не съм жива ли?

Мария въздъхна и се обърна към него:

– Казах ти да й обясниш по телефона.

– Не можех… – прошепна той.

Стоях там като излишен предмет. Съседите надничаха през прозорците. Почувствах се унизена и малка. В този момент осъзнах колко самотна съм станала.

– Добре – казах тихо. – Ще си тръгна.

Обърнах се и тръгнах по стълбите надолу. Чувах как Мария затваря вратата след мен. Сълзите вече се стичаха по бузите ми. Вървях по улицата без посока, с тежки чанти и още по-тежко сърце.

Влязох в първото кафене и седнах до прозореца. Поръчах кафе и извадих телефона си. Имах само един контакт в София – стара приятелка от гимназията, Лиляна. Обадих й се със свито сърце.

– Ели? Какво става? – чу се гласът й.

– Лили… Мога ли да дойда при теб за няколко дни? – попитах с треперещ глас.

– Разбира се! Какво е станало?

– После ще ти разкажа…

Докато вървях към нейния апартамент в „Люлин“, мислех за всичко, което бях дала на Димитър. Спомних си първия му учебен ден, първото му разочарование в любовта, как ме прегръщаше силно след всяка болка. А сега…

Лиляна ме посрещна с топла прегръдка и чаша чай.

– Не мога да повярвам! Как може така да те изгонят? – възмути се тя.

– Може би аз съм виновна – казах тихо. – Може би прекалено много го обичах… Може би не трябваше да се меся толкова в живота му.

– Не говори глупости! Ти си майка му! Ако не ти, кой?

През следващите дни Лиляна ме убеждаваше да остана при нея колкото е нужно. Но аз не можех да спя нощем. Всяка вечер гледах снимката на Димитър като малък и се питах: „Къде сбърках?“

На третия ден получих съобщение от него:

„Мамо, прости ми. Просто Мария не иска никой вкъщи сега. Много е напрегната покрай бебето.“

Погледнах екрана дълго време. Не знаех какво да отговоря. Да простя ли? Да настоявам ли?

Лиляна ме гледаше загрижено:

– Ели, трябва да говориш с него открито. Кажи му как се чувстваш.

Събрах смелост и му писах:

„Димитре, винаги ще бъда до теб, но ми е много болно. Чувствам се ненужна.“

Той не отговори веднага. През нощта получих ново съобщение:

„Мамо, обичам те. Просто Мария има нужда от пространство. Ще ти се обадя скоро.“

Сълзите пак потекоха по бузите ми. За първи път осъзнах колко е трудно да бъдеш майка на възрастен син – особено когато той вече има свое семейство и други приоритети.

След седмица се прибрах в Пловдив. Апартаментът ми беше празен и тих. Всеки ден гледах снимките на внучето си във Viber и се питах дали някога ще мога да го прегърна истински.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над тепетата. Питам се: Кога една майка трябва да спре да бъде част от живота на детето си? И има ли място за нас – самотните майки – в новите семейства на нашите деца?