Най-добрата ми приятелка се омъжи за бившия ми съпруг и ме изостави, когато имах най-голяма нужда от нея

„Не мога да повярвам, че го направи, Мария! Как можа?“ – гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми, докато държах телефона в ръка. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на малкия ми апартамент в Люлин. Децата спяха в съседната стая, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Мария мълчеше от другата страна на линията. Знаех, че ме чува, усещах дори дишането ѝ, но думите ѝ така и не идваха. След няколко секунди, които ми се сториха като вечност, тя прошепна: „Извинявай, Деси. Не исках да се случи така.“

„Не искаше? Ти беше до мен, когато Петър си тръгна! Ти ме държа, когато не можех да стана от леглото! А сега… сега се омъжваш за него?“

Тя затвори. Просто така. Без обяснения, без оправдания. Останах с телефона в ръка, с празнота в гърдите и с усещането, че светът ми се е срутил. Не знаех кое боли повече – че Петър си тръгна след десет години брак или че Мария, най-добрата ми приятелка от детската градина, ме предаде по този начин.

Петър и аз се запознахме на студентска бригада в Слънчев бряг. Беше лято, морето ухаеше на свобода, а той ме гледаше така, сякаш съм единствената жена на света. След три години се оженихме, купихме си двустаен апартамент на кредит и заживяхме като всички други млади семейства – с мечти, сметки и малки радости. Родиха се близнаците – Алекс и Ива. Животът беше труден, но пълен.

Мария беше винаги до мен. Помагаше ми с децата, носеше ми супа, когато бях болна, слушаше ме, когато се карахме с Петър. Тя беше моето рамо, моята сестра по избор. Никога не съм си представяла, че ще се превърне в най-голямата ми болка.

Всичко започна да се разпада, когато Петър започна да работи до късно. Връщаше се уморен, раздразнен, все по-често спеше на дивана. Аз се опитвах да спася брака ни – готвех любимите му ястия, изненадвах го с билети за театър, но той беше все по-далечен. Една вечер, докато с Мария пиехме вино в кухнята, тя ме погледна с онзи особен поглед и каза: „Може би просто сте се отчуждили, Деси. Понякога любовта си отива.“

Тогава не разбрах какво има предвид. Мислех, че просто се опитва да ме утеши. Но няколко месеца по-късно, когато Петър ми каза, че иска развод, а Мария изчезна от живота ми без обяснение, започнах да подозирам. Истината излезе наяве, когато видях снимка във Facebook – Петър и Мария, ръка за ръка, усмихнати на фона на Рилските езера. Сърцето ми се сви. Не можех да дишам.

Майка ми беше първата, която разбра. Дойде у дома с торба с храна и ме намери разплакана на пода. „Деси, хората са егоисти. Не можеш да разчиташ на никого, освен на себе си и на децата си“, каза тя и ме прегърна. Но аз не исках да вярвам, че светът е толкова жесток. Исках да вярвам, че приятелството е по-силно от всичко.

Минаха седмици. Мария не се обади. Петър идваше да вижда децата, но избягваше да ме поглежда в очите. Алекс и Ива усещаха напрежението, задаваха въпроси, на които не можех да отговоря. „Мамо, защо татко вече не живее с нас? Защо леля Мария не идва?“ Как да обясня на шестгодишни деца, че понякога хората, които обичаме най-много, ни нараняват най-силно?

Една вечер, докато приготвях вечеря, чух познатия звън на вратата. Отворих и видях Мария – бледа, с подпухнали очи. „Може ли да поговорим?“ – попита тя тихо.

Исках да ѝ затворя вратата пред лицето, но не можах. Поканих я вътре. Седнахме на масата, между нас – чаша чай и години спомени.

„Деси, не знам как да ти се извиня. Не го планирахме. Просто се случи. Бях самотна, Петър беше самотен…“

„А аз? Аз не бях ли самотна? Ти не беше ли до мен, за да ми помогнеш, а не да ми вземеш всичко?“

Тя заплака. За първи път я видях толкова слаба. „Знам, че съм те предала. Но и аз страдам. Не мога да спя, не мога да се радвам на нищо. Моля те, прости ми.“

Погледнах я дълго. В мен бушуваха гняв, болка и някаква тиха тъга. „Прошката не е подарък, Мария. Тя се заслужава. Може би някой ден ще ти простя. Но сега… сега просто искам да си тръгнеш.“

Тя стана и си тръгна. Остави след себе си тишина, която тежеше повече от всяка дума. Децата се събудиха и дойдоха при мен. Прегърнах ги силно. Те бяха моят смисъл, моето спасение.

Минаха месеци. Научих се да живея сама, да се справям с всичко – от сметките до родителските срещи. Намерих нови приятели, започнах да ходя на йога, да чета книги, които винаги съм искала да прочета. Болката не изчезна, но вече не беше всичко, което изпълваше дните ми.

Понякога виждам Мария и Петър в квартала – държат се за ръце, усмихват се. Не знам дали са щастливи. Не знам дали някога ще им простя напълно. Но знам, че вече не съм онази слаба жена, която плаче по нощите.

Питам се – колко струва едно приятелство? И може ли някога да простим истински на хората, които са ни предали най-дълбоко?