Най-добрата ми приятелка се омъжи за бившия ми съпруг и ме предаде, когато най-много имах нужда от нея
– Как можа, Мария? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Седяхме в малкото кафене на ъгъла, където години наред споделяхме тайни, мечти и болки. Сега между нас зееше пропаст.
Мария не ме погледна. Въртеше лъжичката в чашата си и мълчеше. Въздухът между нас беше тежък, наситен с неизказани думи и стари рани. Преди година тя беше човекът, на когото звънях посред нощ, когато не можех да спя от тревога за сина си, Виктор. Тя беше тази, която ме държеше за ръка, когато подписах документите за развода с Петър.
Петър… Мъжът, когото обичах и мразех едновременно. Бащата на Виктор. Човекът, който ме остави заради друга жена – а тази жена се оказа Мария. Най-добрата ми приятелка. Сестрата, която никога нямах по кръв, но която избрах със сърцето си.
– Не исках да се случи така – прошепна тя най-накрая. – Просто… нещата се случиха.
– Не се случват просто така! – гласът ми се изви на ръба на истерията. – Ти избра! Избра него пред мен!
Мария вдигна поглед. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но вече не можех да ѝ вярвам. Колко пъти бяхме си обещавали никога да не се предаваме една друга? Колко пъти тя ми беше казвала: „Ти си ми като сестра, Лили“?
В този момент осъзнах колко сама съм останала. Майка ми отдавна живееше в провинцията и рядко се чувахме. Колегите ми от училището бяха просто познати. А Виктор… той беше на петнадесет и имаше свои битки – с ученето, с приятелите, с първите си разочарования в любовта. Не исках да го натоварвам с моите болки.
След онази среща с Мария не говорихме повече. Тя се омъжи за Петър на малка церемония в Банкя, където купиха къща с двор. Виктор ходеше при тях през уикендите – не можех да му забраня да вижда баща си, макар че всяка неделя вечер се връщаше по-мълчалив и затворен.
Една вечер го намерих да седи на леглото си, вперен в тавана.
– Мамо, защо не говориш с леля Мария вече? – попита той тихо.
Сърцето ми се сви. Как да му обясня? Как да кажа на детето си, че светът е пълен с предателства?
– Понякога хората правят избори, които ни нараняват – казах внимателно. – Но това не значи, че ти трябва да страдаш заради нашите грешки.
Той кимна, но знаех, че не ме разбира напълно.
Минаха месеци. Животът ми стана сив и еднообразен – работа, дом, грижи за Виктор. Вечерите прекарвах сама пред телевизора или с книга в ръка, но мислите ми все се връщаха към Мария. Спомнях си как сме тичали по плажа във Варна като деца, как сме се крили от дъжда под козирката на блока ѝ в Люлин, как сме мечтали за бъдеще без болка.
Един ден получих обаждане от болницата – майка ми беше получила инсулт. Трябваше спешно да замина за Пловдив. Обадих се на Петър да вземе Виктор за няколко дни.
– Разбира се – каза той сухо. – Ще го взема след училище.
Колебах се дали да звънна на Мария. Знаех, че тя е там – в новия им дом, с новото си семейство. Но отчаяно имах нужда от подкрепа. Накрая ѝ писах съобщение: „Моля те, ако можеш… Имам нужда от теб.“
Отговор не получих.
В болницата седях до леглото на майка ми и стисках ръката ѝ. Тя беше отслабнала и изглеждаше толкова крехка… За първи път в живота си почувствах истински страх – страх от загубата, страх от самотата.
Когато се върнах в София след седмица, Виктор ме посрещна на вратата.
– Леля Мария каза да не те безпокоя повече – каза той тихо.
Погледнах го невярващо.
– Какво значи това?
– Каза, че вече не сте приятелки и че трябва да спреш да ѝ пишеш.
Сълзите напълниха очите ми. Не можех да повярвам колко далеч бяхме стигнали от онези безгрижни дни на приятелство и доверие.
С времето започнах да приемам самотата като част от живота си. Научих се да разчитам само на себе си и на Виктор. Започнах да ходя на йога, запознах се с нови хора – някои от тях станаха мои приятели, макар и никой да не можа да запълни празнината, която Мария остави.
Понякога я виждах случайно по улиците на София – винаги усмихната, винаги хванала Петър за ръка. Поглеждах ги и усещах как старата болка се връща като студен вятър през зимата.
Но вече не им завиждах. Знаех какво съм загубила – но знаех и какво съм спечелила: свободата си, достойнството си и нова сила да продължа напред.
Сега понякога се питам: Може ли човек някога напълно да прости такова предателство? Или белезите остават завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?