„Напусни работа, ако ме обичаш“ – Историята на една жена между любовта и себе си

„Ако ме обичаш, напусни работа. Не се чувствам мъж до теб.“

Думите му паднаха като чук върху сърцето ми. Стоях в кухнята, с престилка на кръста, а тенджерата с боб къкреше на котлона. Димитър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му беше твърд, но в него се четеше и нещо друго – страх, може би. Или отчаяние.

– Какво каза? – прошепнах, сякаш ако го повтори, ще го разбера по-добре.

– Мария, не мога повече така. Връщам се от работа, а ти си още по-изморена от мен. Вечер децата тичат при теб, не при мен. Всички те уважават заради работата ти. Аз… аз не се чувствам мъж до теб. Ако ме обичаш и искаш да сме семейство, напусни работа.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Десет години брак, две прекрасни деца – Виктор и Елица, общ дом в Пловдив, ипотека, кредити, мечти за море всяко лято… Всичко това ли трябваше да поставя на карта?

Спомних си първите ни години заедно. Бяхме бедни студенти, живеехме в малка гарсониера под наем. Димитър работеше като сервитьор, аз учех и чистех офиси вечер. Мечтаехме за по-добро бъдеще. После завърших икономика и започнах работа в голяма фирма. Заплатата ми беше по-висока от неговата още от самото начало. Той се гордееше с мен… или поне така мислех.

– Митко, ти сериозно ли? – гласът ми трепереше.

– Сериозно съм! Не мога повече така! Всички ми се смеят – колегите, приятелите… Даже майка ми казва: „Мария е мъжът в къщата.“

Това беше нож в гърба. Свекърва ми винаги е била критична към мен. „Жена трябва да си гледа децата и дома“, повтаряше тя при всяка възможност.

– А нашите мечти? Кой ще плаща кредита? Как ще издържаме децата? – попитах тихо.

– Ще се оправим! Аз ще работя повече! Ще намеря още една работа! – гласът му беше почти отчаян.

В този момент влезе Виктор – на осем години, с раничка на гърба.

– Мамо, ще ми помогнеш ли с домашното?

Погледнах го и усетих как сълзите напират. Усмихнах се насила.

– Разбира се, слънце.

Димитър излезе от кухнята без да каже нищо повече.

Седнахме с Виктор на масата. Докато му обяснявах задачите по математика, мислите ми бяха другаде. Как стигнахме дотук? Кога любовта ни се превърна в съревнование?

На следващия ден отидох на работа като робот. Колежката ми Петя ме погледна загрижено:

– Добре ли си?

– Не знам… Митко иска да напусна работа.

Петя въздъхна:

– Това е толкова типично… Моят мъж също не понасяше успеха ми. Но ти си борбена! Не се предавай!

Вечерта вкъщи беше ледена тишина. Димитър не говореше с мен. Децата усещаха напрежението и се държаха по-тихо от обикновено.

Минаха дни. Всяка вечер спорехме. Той настояваше да напусна, аз отказвах. Започнах да се съмнявам в себе си – дали съм лоша майка? Лоша съпруга? Егоистка?

Една вечер седнахме на масата след като децата заспаха.

– Митко, не мога да напусна работа. Това е част от мен. Обичам те, но не мога да се откажа от себе си.

Той ме погледна с насълзени очи:

– Значи работата ти е по-важна от мен?

– Не! Но ако се откажа от мечтите си, ще започна да те обвинявам… Ще стана сянка на себе си.

Той стана рязко:

– Явно няма смисъл да говорим повече.

Излезе и тресна вратата.

Седях сама в тъмната кухня и плаках безутешно. Спомних си думите на майка ми: „Животът е избори, Мария.“

На следващата сутрин заведох децата на училище и отидох при психолог. Разказах всичко – болката, страха да остана сама, вината пред децата.

– Мария – каза психологът – не можеш да спасиш семейство, ако жертваш себе си напълно. Помисли какво искаш ти.

Вечерта казах на Димитър:

– Готова съм да направим компромис. Мога да намаля часовете си или да работя от вкъщи няколко дни седмично. Но няма да напусна напълно.

Той мълча дълго.

– Ще опитаме така – каза най-накрая тихо.

Минаха месеци. Не беше лесно. Имаше още спорове, сълзи, моменти на отчаяние. Но започнахме да говорим повече – за страховете си, за мечтите си, за това какво значи да сме семейство.

Понякога още се питам дали направих правилния избор. Но когато виждам децата усмихнати и усещам как намирам сили да бъда майка и жена със свои мечти, знам че не мога да бъда друг човек.

А вие какво бихте направили? Кое е по-важно – любовта или себеуважението? Може ли едно семейство да оцелее без компромиси?