Наследство от чужда кръв: Историята на Мария от Пловдив

– Не вярвам, че имаш право да стъпваш тук! – изкрещях, гласът ми трепереше от гняв и страх.

Стоях на прага на нашия апартамент в Кючук Париж, а срещу мен – непознат мъж с побеляла коса и студени очи. Беше дъждовен мартенски следобед, миришеше на мокра земя и отчаяние. Децата ми – Даниела и Петър – се бяха сгушили зад мен, усещах как ръцете им треперят.

– Аз съм бащата на Иван – каза той спокойно, сякаш не беше изчезнал от живота му преди повече от трийсет години. – Идвам заради наследството.

Сърцето ми се сви. Иван беше починал преди седмица – инфаркт, внезапно, без предупреждение. Останах сама с две деца и купчина дългове. Не знаех как ще се справя, но знаех едно – този човек няма място в нашия дом.

– Какво наследство? – прошепнах. – Тук няма нищо освен спомени и болка.

Той вдигна рамене. – Законът е закон. Аз съм му баща по документи. Половината от всичко тук е мое.

Тогава усетих как ме обзема паника. В България законът често не е на страната на слабите. Знаех истории за семейства, останали на улицата заради някой далечен роднина. Но това беше моят дом! Тук Иван боядиса стените с децата, тук празнувахме именните дни с лютеница и домашна ракия, тук плакахме и се смяхме.

– Мамо, той ще ни изгони ли? – попита тихо Даниела.

Прегърнах я силно. – Никой няма да ни изгони, миличка.

Но не бях сигурна. Още същата вечер мъжът – Георги – донесе нотариални документи. Съседите започнаха да шушукат. „Виж я Мария, вдовица остана, а сега и бащата на Иван ще я изхвърли!“ Пловдив е голям град, но кварталът е малък – всички знаят всичко.

Започнах да търся адвокат. Първият ми каза: „Законът е на негова страна. Ако не се споразумеете, ще трябва да делите имота.“ Вторият беше по-съпричастен: „Може да се опитате да докажете морална вреда или да договорите изплащане на дела му.“ Но как? Пари нямах, а работата ми като библиотекарка в читалището едва стигаше за хляб и сметки.

Децата усещаха напрежението. Петър започна да се прибира късно, Даниела плачеше нощем. Майка ми настояваше да се преместим при нея в селото до Асеновград, но не можех да изоставя всичко, което бяхме градили с Иван.

Една вечер Георги дойде пак. Седна срещу мен в кухнята, където още миришеше на супа от леща.

– Мария, не съм чудовище – каза тихо. – Знам, че ме мразиш. Но аз също загубих син.

– Не си го познавал! – избухнах. – Къде беше, когато беше болен? Когато нямаше обувки за училище?

Той наведе глава. – Бях млад и глупав. Сега съм самотен старец. Не искам вашия дом, искам само справедливост.

– Справедливост? За кого? За теб или за нас?

Той замълча дълго.

– Може би за всички ни.

Думите му ме разтърсиха. Седмици наред не спях. Приятелките ми казваха: „Бори се! Не му давай нищо!“ Но аз виждах в очите на Георги болка, която познавах твърде добре.

Започнах да разпитвам за миналото му. Оказа се, че живее сам в панелка в Тракия, пенсията му стига едва за лекарства. Никога не е имал друг син или дъщеря. Веднъж го видях в парка до блока ни – хранеше гълъбите и гледаше към прозорците ни с тъга.

Една сутрин Даниела ме попита:

– Мамо, защо дядо Георги е толкова тъжен?

Не знаех какво да отговоря. Може би защото животът му беше минал в самота и вина.

Реших да говоря с него открито.

– Георги, ако ти дам твоя дял от апартамента, какво ще правиш с него?

Той ме погледна уморено.

– Ще го продам. Ще си купя нови зъби и ще си платя лекарствата. Останалото ще оставя на децата ти.

Замълчахме дълго. После му предложих нещо неочаквано:

– Ела да живееш при нас. Имаме една малка стая свободна. Ще помагаш с децата, ще вечеряме заедно… Може би така ще си простим един на друг.

Георги се разплака. За първи път видях този суров мъж да се пречупва пред мен.

Съседите пак шушукаха: „Мария е луда! Прибра го у тях!“ Но аз знаех какво правя. Постепенно Георги стана част от семейството ни – водеше Петър на тренировки по футбол, разказваше приказки на Даниела преди лягане.

С времето болката избледняваше. На Ивановден запалихме свещ за Иван и всички плакахме заедно – не като врагове, а като семейство.

Сега често се питам: ако животът ти отнеме всичко познато и сигурно, ще намериш ли сили да простиш? Или ще позволиш на миналото да те раздели завинаги от хората около теб?