Назаем от тъста: Цената на едно отчаяние

„Ти пак ли идваш с празни ръце, Георги?“, гласът на тъста ми, Иван, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях на прага, стиснал шапката си в ръце, а сърцето ми туптеше лудо. Вече трети месец не можех да намеря постоянна работа, а сметките се трупаха като снежна топка. Жена ми, Мария, ме гледаше с онзи поглед – смесица от тревога и срам. Децата ни спяха в съседната стая, а аз се чувствах по-малък от всякога.

„Иване, моля те… Не е лесно за мен да идвам така. Но ако не платим тока до края на седмицата, ще го спрат. Децата…“, гласът ми се пречупи. Иван въздъхна тежко и се обърна към мен с лице, в което не можех да разчета нищо.

„Колко ти трябват този път?“, попита той сухо.

„Триста лева… Ще ги върна, обещавам. Само да започна работа.“

Той извади портфейла си и брои парите бавно, сякаш всяка банкнота беше част от душата му. Подаде ми ги без дума и излезе от стаята. Мария се приближи до мен и ме прегърна, но усещах как ръцете ѝ треперят.

Това беше началото на края. От този ден Иван вече не ме гледаше в очите. На семейните вечери мълчеше или пускаше язвителни забележки: „Едно време мъжете сами си изкарваха хляба…“, „Някои хора само чакат наготово…“ Дори децата започнаха да усещат напрежението. Синът ми Петър веднъж ме попита: „Тате, защо дядо не иска да играе с мен вече?“ Как да му обясня, че гордостта ми е разбита на парчета?

Минаха седмици. Намерих временна работа в един склад, но парите пак не стигаха. Всяка среща с Иван беше изпитание. Веднъж го чух как говори с Мария в коридора: „Трябваше да избереш някой по-сериозен… Не може цял живот да го издържаме.“ Тя се разплака тихо, а аз се престорих, че не чувам нищо.

Започнах да избягвам семейните събирания. Чувствах се чужд в собствения си дом. Майка ми веднъж ме попита: „Гоше, какво става с теб? Не си онзи весел човек отпреди.“ Не можех да ѝ кажа истината – че се чувствам като провал.

Една вечер Мария седна до мен на дивана. „Георги, трябва да поговорим. Татко каза, че ако не върнеш парите до края на месеца, ще поиска да напуснем апартамента.“

„Но това е нашият дом!“, извиках аз. „Децата… Къде ще отидем?“

Тя сведе глава: „Не знам… Но той е собственикът. Аз… Не мога повече така.“

В този момент всичко в мен се срина. Излязох навън и вървях без посока из квартала. Спомних си първите години с Мария – как мечтаехме за собствено жилище, за щастливо семейство. А сега? Бях станал бреме за всички.

На следващия ден отидох при Иван. Седеше на балкона и пушеше. Приближих се и казах:

„Иване, знам че ти дължа много – не само пари, а и уважение. Сгреших, че поисках помощта ти така… Но го направих заради децата. Моля те, дай ми още малко време.“

Той ме погледна дълго и тежко:

„Георги, аз съм баща – разбирам какво е да искаш най-доброто за семейството си. Но ти трябва да пораснеш. Не можеш цял живот да разчиташ на другите.“

Тези думи ме удариха по-силно от всичко досега. Отидох си със свито сърце.

Започнах да работя на две места – през деня в склада, вечер като охрана в един бар. Спях по три часа на нощ. След два месеца върнах парите на Иван до стотинка. Но отношенията ни вече никога не станаха същите.

Днес живея с усещането за провал и вина. Мария все още е до мен, но между нас има стена от неизказани думи и болка. Децата пораснаха и често питат защо не ходим вече при дядо Иван.

Понякога се питам: струваше ли си да поискам помощ? Или гордостта е по-важна от семейството? Как бихте постъпили вие на мое място?