„Не искам да имам деца” – Моята битка за избор и приемане

– Елица, пак ли ще ми говориш глупости? – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато бърках кафето си. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатата вълна от вина и страх. Беше неделя сутрин, слънцето се прокрадваше през пердетата, а аз знаех, че този разговор ще промени всичко.

– Мамо, моля те, чуй ме. Не искам да имам деца. Не сега, не по-късно. Просто… не го усещам като мое – думите ми увиснаха във въздуха, тежки като олово.

Майка ми остави чашата си с трясък. – Елица, ти си на 34! Кога ще пораснеш? Всички твои приятелки вече имат семейства, деца… Какво ще кажат хората? Какво ще кажа аз на леля ти Мария?

Погледнах я – очите ѝ бяха пълни с разочарование и неразбиране. В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренено очакването жената да бъде майка. В България това е не просто традиция – това е закон, неписано правило, което никой не смее да наруши.

– Мамо, аз не съм всички. Не искам да живея чужд живот. Имам работа, която обичам, приятели, мечти… Защо това не е достатъчно?

– Защото така трябва! – извика тя. – Защото така е редно! Иначе за какво си жена?

Тези думи ме удариха като шамар. Излязох от кухнята със сълзи в очите. В коридора срещнах баща си. Той само ме погледна мълчаливо и поклати глава. Не каза нищо – неговото мълчание беше по-болезнено от крясъците на майка ми.

Вечерта се прибрах в малкия си апартамент в „Лозенец“. Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. Чувах ехото на майчините думи: „Иначе за какво си жена?“

На следващия ден на работа колежката ми Даниела ме попита:

– Ели, пак ли майка ти те тормози? Изглеждаш ужасно.

– Не мога повече… – прошепнах. – Чувствам се виновна за всичко. Сякаш съм престъпник само защото не искам дете.

Даниела въздъхна тежко:

– България не е лесно място за жени като нас. Аз също не искам деца, но поне родителите ми са в чужбина и не ме натискат толкова.

– Ами ако никога не ме приемат? Ако винаги остана „странната“?

– Ще намериш своите хора. Аз съм тук.

Тези думи ми дадоха малко утеха. Но вечерта телефонът пак звънна – този път беше леля Мария:

– Елице, чух какви ги вършиш! Срамота! Майка ти плаче по цял ден заради теб! Как можеш така?

– Лельо, моля те… Това е моят живот.

– Животът ти няма смисъл без деца! Кой ще ти подаде чаша вода на старини? Кой ще те помни?

Затворих телефона със сълзи. Сякаш всички около мен бяха заговорили срещу мен. Дори най-добрият ми приятел от детството, Петър, ми каза:

– Ели, ти винаги си била различна… Но това вече е прекалено. Не се ли страхуваш да останеш сама?

– По-страх ме е да живея чужд живот – отвърнах тихо.

Седмици наред избягвах семейството си. Майка ми пращаше съобщения: „Моля те, размисли!“, „Ще съжаляваш!“, „Бог ще те накаже!“ Всяка дума беше като нож в сърцето ми.

Една вечер баща ми дойде у дома без предупреждение. Седна срещу мен и дълго мълча.

– Елице… – започна той тихо. – Майка ти страда много. И аз страдам. Но ако това е твоят избор… ще трябва да го приемем някак.

Погледнах го с благодарност и болка едновременно.

– Татко… Не искам да ви наранявам. Просто искам да бъда себе си.

Той кимна и сложи ръка на рамото ми.

– Животът е твой. Но знай, че няма връщане назад.

След този разговор майка ми спря да ми говори за деца. Но дистанцията между нас остана като невидима стена. На семейните събирания всички ме гледаха с подозрение или съжаление. Племенниците ми питаха защо нямам бебе като другите лели.

Веднъж чух майка ми да казва на съседката:

– Нашата Елица… нещо ѝ стана в София. Градът я развали.

Понякога се питах дали не греша. Дали някой ден няма да съжалявам? Но когато виждах щастливите лица на приятелките си с деца и усещах, че това не е моят път, разбирах – изборът ми е правилен за мен.

В България жената без дете е като дърво без плод – така казват старите хора. Но аз вярвам, че всяко дърво има право да расте както иска.

Сега съм на 36 и все още чувам шепота зад гърба си: „Горката Елица…“ Но вече не ме боли толкова. Намерих сили да бъда себе си въпреки всичко.

Понякога вечер се питам: Ако бях избрала друг път, щях ли да бъда по-щастлива? Или щях да живея чужд живот в името на чужди очаквания? Какво мислите вие?