„Не искам да имам деца” – Моята битка за право на избор

– Елица, пак ли ще се правиш на интересна? – гласът на майка ми пронизваше въздуха в кухнята, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Беше неделя сутрин, а миризмата на прясно изпечени мекици се смесваше с напрежението, което витаеше между нас.

– Не се правя на интересна, мамо. Просто… това е моето решение. – Гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам спокойна. Баща ми мълчеше, вперил поглед в прозореца, сякаш навън имаше нещо по-важно от разговора ни.

– На 34 си! Кога ще пораснеш? Всички твои приятелки вече имат по две деца! – не отстъпваше майка ми. – Какво ще кажат хората? Как ще остарееш сама?

В този момент сякаш времето спря. Виждах себе си като малко момиче, което тича по двора на баба ми в Пловдив, а сега бях жена, която трябваше да се бори за правото си да бъде чута. Не исках да бъда майка. Не защото не обичах децата или защото не вярвах в семейството. Просто не го чувствах като свое призвание. Исках да пътувам, да уча нови езици, да пиша книги, да живея живота си по свой начин.

– Мамо, татко… – обърнах се към тях с надежда за разбиране. – Това е моят живот. Не искам да живея според чуждите очаквания.

– Ами ние? – намеси се баща ми с дрезгав глас. – Кой ще ни гледа на старини? Кой ще продължи рода?

– Има и други начини да се чувствате обичани и подкрепени. Аз няма да ви изоставя. Но не мога да жертвам себе си заради традиции, които не усещам като свои.

Майка ми избухна в сълзи. Сърцето ми се сви, но знаех, че ако отстъпя сега, ще предам себе си завинаги.

След този разговор вкъщи стана студено. Вечерите преминаваха в мълчание. Баба ми от село звънеше всеки ден:

– Елице, кога ще ме зарадваш с внуче? Вече съм стара…

– Бабо, обичам те, но това няма да се случи. – От другата страна чувах само тежка въздишка.

На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми:

– Тя май не може да има деца… Горката!

А аз можех. Просто не исках. Но никой не питаше защо. Никой не се интересуваше от моите мечти и страхове.

Една вечер най-добрата ми приятелка Мария ме покани на чаша вино.

– Ели, сигурна ли си? – попита ме тя тихо. – Не се ли страхуваш, че един ден ще съжаляваш?

– Страхувам се – признах си аз. – Но повече ме е страх да живея живот, който не е мой.

Мария кимна и ме прегърна. За първи път от месеци почувствах подкрепа.

Минаха седмици. Семейството ми започна да ме избягва на семейните събирания. На Коледа майка ми сложи допълнителна чиния на масата „за бъдещото внуче“, а аз едва сдържах сълзите си.

Веднъж татко ме хвана за ръката:

– Елице, ти си ни всичко. Но понякога ни боли твоята различност.

– И мен ме боли, тате. Но ако ме обичате, ще ме приемете такава, каквато съм.

В града слуховете се разпространяваха бързо. Съседката леля Пенка ме гледаше укорително:

– Момиче без деца е като дърво без плод.

Понякога се питах дали не греша. Дали няма един ден да съжалявам? Но когато вечер лягам сама в леглото си и слушам тишината на апартамента под тепетата, усещам спокойствие. Това е моят избор.

Започнах да пиша блог за жени като мен – жени, които не искат деца и не се срамуват от това. Получих десетки писма от непознати:

„Елица, благодаря ти! Чувствам се по-малко сама.“

„И аз минавам през същото. Семейството ми не ме разбира.“

Това ми даде сили да продължа напред.

Един ден майка ми дойде у дома без предупреждение. Седна срещу мен и дълго мълча.

– Може би никога няма да те разбера напълно – каза тя тихо. – Но ти си моята дъщеря. Искам да си щастлива.

Прегърнах я през сълзи. Знаех, че пътят ни ще бъде труден, но поне вече не бях сама в битката си.

Сега често се питам: Колко от нас живеят чужд живот само заради страха от неодобрение? Кога най-после ще започнем да слушаме себе си?