Не искам да остана домакиня завинаги: Историята на една българска съпруга

— Мамо, къде са ми чорапите? — гласът на Дани, синът ми, пронизва утрото като аларма, която не можеш да спреш.

— В шкафа ти са, Дани! — викам от кухнята, докато разбърквам кафето на Петър и слагам филийките в тостера. Петър слиза по стълбите, поглежда ме бегло и сяда на масата, без да каже „добро утро“.

— Кафето е горещо, нали? — пита той, сякаш това е най-важното нещо на света.

— Да, тъкмо го направих — отговарям и се опитвам да скрия раздразнението си. Вече осем години съм омъжена за Петър. Осем години, в които всяка сутрин започва по един и същи начин — аз тичам между кухнята, детската стая и банята, докато всички останали просто чакат.

Понякога се чудя кога точно се превърнах в домакинята на всички. Не беше така в началото. Когато се запознахме с Петър на студентската бригада във Варна, той беше забавен, внимателен и винаги ме изслушваше. Мечтаехме заедно — за дом, деца, пътешествия. Но сега мечтите ми се свеждат до това да имам един свободен следобед без пране и готвене.

Седя срещу Петър на масата и го гледам как чете новините на телефона си. Опитвам се да си спомня кога за последно сме говорили за нещо различно от сметките или какво ще ядем за вечеря.

— Петре, мислил ли си някога… — започвам плахо.

Той не вдига поглед.

— Какво?

— Мислил ли си някога какво би било, ако аз работех на пълен работен ден? Ако не бях постоянно вкъщи?

Той въздъхва тежко.

— Някой трябва да гледа децата и къщата. Аз работя по 10 часа на ден. Не мога и това да поема.

— Но аз също имам мечти! — избухвам. — Не искам цял живот да съм само домакиня!

Петър ме поглежда за първи път тази сутрин. В очите му проблясва нещо като изненада, после раздразнение.

— Не преувеличавай. Имаш всичко — хубав дом, здрави деца. Какво повече искаш?

Сълзите напират в очите ми, но ги преглъщам. Не искам децата да ме видят разстроена. След закуска ги изпращам на училище и се връщам в празната къща. Сядам на дивана и усещам как умората ме залива като вълна. Не физическата умора от домакинската работа — тя вече е станала част от мен. Умората от това да бъда невидима.

Майка ми често ми казваше: „Жената трябва да държи семейството здраво.“ Но никога не споменаваше колко самотно може да бъде това. Понякога се чудя дали тя също е плакала нощем, докато всички спят.

Вечерта Петър се прибира уморен и мълчалив. Сядаме на масата за вечеря. Децата говорят развълнувано за училище, а аз сервирам супата.

— Мамо, ти защо не работиш като майката на Ива? — пита малката ми дъщеря Мария.

Поглеждам я изненадано. Петър се намръщва.

— Защото мама се грижи за нас — казва той твърдо.

— Ама тя може да работи и пак да се грижи! — настоява Мария.

Петър я срязва с поглед:

— Не се меси в работите на възрастните.

Тази нощ не мога да заспя. Въртя се в леглото и мисля за думите на Мария. Дали децата ми ще пораснат с мисълта, че жената трябва да жертва себе си? Дали ще ме запомнят като майката, която винаги е била там — но никога не е била щастлива?

На следващия ден взимам решение. Отивам до близкия център за работа и питам дали има свободни позиции за половин работен ден. Жената зад гишето ме гледа окуражително:

— Имаме няколко предложения. Искате ли да ви запиша за интервю?

Сърцето ми бие лудо.

— Да! — казвам решително.

Когато казвам на Петър вечерта, той избухва:

— Какво си намислила? Кой ще гледа децата? Кой ще чисти?

— Ще се справим заедно! — отвръщам твърдо. — Не мога повече да бъда само домакиня. Искам децата ни да видят майка си щастлива!

Следват дни на спорове и мълчание. Майка ми ме подкрепя тихо:

— Гордея се с теб, мило дете. Време е жените да бъдат чути.

Постепенно Петър започва да помага повече у дома. Не е лесно — има дни, в които пак се караме, но вече не съм сама в битката си.

Днес работя като помощник-библиотекар в читалището. Вечер чета книжки на децата и усещам как животът ми отново има смисъл.

Понякога се питам: Колко още жени живеят така — невидими в собствения си дом? Кога ще започнем да ценим себе си толкова, колкото ценим другите?