„Не искам да живея тук!” – Как свекървата разруши нашето спокойствие

– Не искам да живея тук! – изкрещях, докато вратата на спалнята се затръшна зад мен. Гласът ми отекна в празната стая, а сълзите пареха по бузите ми. Чух как Петър въздъхна тежко от другата страна и тихо каза: – Моля те, не започвай пак…

Но как да не започна? Как да приема, че животът ми се преобърна заради чужда воля? Всичко започна преди година, когато свекърва ми – леля Мария – реши, че е време да напуснем малкия ни апартамент в центъра на Пловдив и да купим къща в покрайнините. „Там ще имате градина, въздух, спокойствие!“, повтаряше тя всеки път, когато ни идваше на гости. Петър, както винаги, слушаше майка си. Аз обаче усещах как нещо в мен се къса.

– Не разбирам защо не можем да останем тук. Имаме всичко – работа, приятели, детето ходи на хубава градина… – опитах се да обясня една вечер на Петър.
– Мамо знае най-добре – отвърна той и избягваше погледа ми. – Освен това тя ще ни помогне с парите за къщата.

Така се озовахме в село край Пловдив, в къща, която никога не съм искала. Още първата сутрин разбрах, че съм направила огромна грешка. Свекърва ми беше там – с ключ в ръка, с торба домати и безкрайни съвети.

– Трябва да изчистиш двора по-рано, че слънцето ще напече! – нареждаше тя.
– А защо не сложите пердета като хората? Тези са като парцали!

Петър мълчеше. Детето плачеше за старите си приятели. Аз се чувствах като чужденка в собствения си дом.

С времето напрежението между мен и Петър стана нетърпимо. Всяка вечер спорехме за най-дребното – дали да боядисаме кухнята в жълто или бяло, дали да поканим моите родители на гости. Но истинската причина беше една – аз не можех да простя, че той избра майка си пред мен.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър влезе и каза:
– Мама ще остане да спи тук тази седмица. Има работа по градината.
Погледнах го невярващо:
– А аз кога ще имам дом само за себе си? Кога ще можем да сме семейство без нея?
Той замълча. После тихо каза:
– Не знам какво искаш от мен…

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми от града ме забравиха – никой не идваше на гости толкова далеч. Детето стана мълчаливо. Свекърва ми все по-често решаваше вместо нас – какво ще ядем, кога ще косим тревата, дори какви дрехи да носим.

Една сутрин я чух да говори по телефона:
– Емилия е много нервна напоследък. Не знам дали е подходяща за Петър…
Сърцето ми се сви. Вече не бях просто нежелана снаха – бях пречка.

Седмици наред се опитвах да говоря с Петър. Той все повече се затваряше в себе си или прекарваше времето си с майка си в градината. Веднъж го попитах:
– Ако трябва да избираш между мен и майка ти?
Той ме погледна така, сякаш съм го ударила.
– Не ме карай да избирам…

Но изборът вече беше направен.

Една вечер събрах смелост и казах на свекърва ми:
– Моля ви, оставете ни малко пространство. Това е нашият дом.
Тя ме изгледа студено:
– Ако не бях аз, нямаше да имате този дом! Малко благодарност!

Петър чу разговора ни и избухна:
– Защо винаги трябва да се карате? Защо не можеш просто да приемеш помощта?

Тогава разбрах – никога няма да бъда на първо място за него. Никога няма да имам свой дом, ако той не се научи да поставя граници.

Сега седя сама в кухнята, гледам през прозореца към двора, който никога не пожелах. Детето спи горе, а Петър е при майка си в градината. Чувствам се по-самотна от всякога.

Чудя се – има ли надежда за семейство, когато доверието е разбито? Може ли любовта да оцелее там, където няма място за двама?

Какво бихте направили на мое място? Ще останете ли заради детето или ще потърсите своето щастие?