Не можеш да се преструваш, че всичко е същото – историята на Магдалена от Пловдив

– Не, не може да е вярно! – извиках, докато телефонът трепереше в ръцете ми. Гласът на майка ми беше пресипнал, почти неузнаваем. – Маги, татко ти… той… – думите ѝ се разпадаха на хлипове. В този миг времето спря. Сякаш целият свят се сви в една точка, в която болката беше единственото, което усещах.

Баща ми беше всичко за мен. Той беше човекът, който ме учеше да карам колело по алеите на Марица, който ми носеше банички от любимата фурна в Капана и който винаги намираше начин да ме разсмее, дори когато светът изглеждаше сив. А сега го нямаше. Отиде си внезапно – инфаркт. Без сбогом, без последна прегръдка.

Първите дни след погребението бяха като мъгла. Майка ми се затвори в себе си, а брат ми – Иван – избяга при приятелката си в София. Останах сама в апартамента ни в Тракия, където всяка вещ напомняше за него: старата му китара, чашата с надпис „Най-добрият татко“, дори миризмата на кафе сутрин.

Една вечер, докато подреждах документите му, намерих писмо. Беше адресирано до майка ми, но не устоях и го отворих. Вътре баща ми ѝ пишеше за някакъв дълг към човек на име Георги – стар приятел от казармата. Сумата беше огромна за нас – 15 000 лева. В писмото пишеше: „Ако нещо ми се случи, моля те, не казвай на децата. Ще се оправиш.“

Сърцето ми се сви. Какво значи това? Защо майка ми не ни каза нищо? На следващия ден я попитах директно:
– Мамо, кой е Георги и защо татко му дължеше пари?
Тя пребледня и започна да трепери.
– Не трябваше да разбираш… Мислех, че ще успея да го изплатя сама.
– Но как? С твоята заплата в библиотеката?
– Щях да намеря начин! – извика тя и избухна в сълзи.

Тогава разбрах – тя беше сама в тази битка. А аз бях твърде заета със собствената си болка, за да видя нейната.

Дългът обаче не чакаше. След седмица Георги се появи пред вратата ни – едър мъж с груб глас и студени очи.
– Имате месец – каза той кратко. – После ще трябва да продам апартамента ви.

Майка ми се срина напълно. Започна да пие успокоителни и почти не ставаше от леглото. Аз трябваше да поема всичко – сметките, пазаруването, грижата за нея. Опитах се да говоря с брат ми, но той само мънкаше по телефона:
– Маги, не мога да се върна сега… Имам работа… Знаеш как е.

Чувствах се предадена. Семейството ни се разпадаше пред очите ми, а аз бях единствената, която се опитваше да го задържи цяло.

Започнах да работя на две места – през деня като продавачка в книжарница на Главната, а вечер чистех офиси. Парите пак не стигаха. Приятелите ми постепенно се отдръпнаха – никой не искаше да слуша за проблеми. Само Мария остана до мен:
– Маги, трябва да поискаш помощ! Не можеш сама!
– Кой ще ми помогне? Всички са заети със себе си.

Една вечер Георги пак дойде. Този път беше още по-настоятелен:
– Ако до края на седмицата не видя поне половината пари, ще говоря с банката.
Погледнах го право в очите:
– Това ли искаш? Да изхвърлиш две жени на улицата?
Той замълча за миг, после каза тихо:
– Не съм чудовище. Но имам семейство и аз.

В този момент осъзнах колко крехки са границите между доброто и злото. Всеки има своите битки.

Реших да продам златния синджир на баща ми – единственото ценно нещо, което беше останало от него. Болеше ме ужасно, но нямах избор. С парите покрих част от дълга.

Майка ми започна бавно да се съвзема. Един ден седна до мен и прошепна:
– Прости ми, Маги… Не трябваше да те товаря с всичко това.
Прегърнах я силно:
– Ние сме семейство. Дори когато всичко се разпада.

Минаха месеци. Дългът постепенно намаляваше, но белезите останаха. Брат ми най-накрая се върна – но вече нищо не беше същото между нас. Доверието беше изчезнало.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на Пловдив. Питам се: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата ни – да губим и пак да ставаме?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили предателството или бихте тръгнали по свой път?