Не още една стая за свекървата: Дом, борба и избори

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това! – гласът ми трепери, докато гледам Димитър право в очите. В ръцете си стискам брошурата на апартамента, който разглеждахме днес. – Тя няма да живее с нас, Дими! Не и този път.

Той въздиша тежко и избягва погледа ми. В кухнята мирише на кафе, но въздухът между нас е натежал от неизказани думи. От другата стая се чува гласът на майка му – Мария, моята свекърва – която по навик коментира всичко, което правим. „Ако ще купувате апартамент, гледайте да има още една стая. Никога не се знае кога ще потрябва.“

Преди година се оженихме. Мечтаех си за малък дом, където ще сме само двамата – без чужди очи, без чужди мнения. Но Мария винаги е тук. След като баща му почина, тя остана сама и Димитър се чувства длъжен да я подкрепя. Разбирам го, но не мога да приема, че нашият живот трябва да се върти около нейните нужди.

– Моля те, разбери ме – прошепвам. – Имаме ограничен бюджет. Ако вземем тристаен, ще трябва да теглим по-голям кредит. А и… искам да имаме нашето място.

Димитър мълчи. Знам, че го боли. Той обича майка си, но обича и мен. Виждам как се разкъсва между двете страни.

Вечерта Мария сяда при нас на масата. Слага чиния с баница пред мен и започва:
– Аз само казвам… Ако някой ден ви потрябва помощ с децата, кой ще ви гледа? Аз съм тук за вас. Но ако няма място за мен…

– Мамо, не е въпросът в това – опитва се да я успокои Димитър.
– А в какво е? – прекъсва го тя. – Вие сте млади, не разбирате още живота. Когато останеш сам, тогава ще видиш колко е важно семейството.

Сълзите напират в очите ми. Чувствам се виновна и ядосана едновременно. Защо трябва да избирам между себе си и нея? Защо никой не пита какво искам аз?

Следващите седмици минават в огледи на апартаменти и безкрайни спорове. Всеки път, когато харесам нещо малко и уютно, Мария намира недостатъци: „Тясно е“, „Няма място за гости“, „Къде ще сложите детската кошара?“

Една вечер се прибирам късно от работа и ги заварвам двамата на дивана. Говорят тихо, но щом влизам, млъкват.
– Какво става? – питам.
– Мама предложи да ни помогне с част от парите за апартамента – казва Димитър.
– Но има условие – добавя Мария. – Да вземете тристаен. Искам да знам, че имам къде да остана, ако нещо се случи.

Чувствам как кръвта ми кипва.
– Значи купуваме спокойствието си с цената на свободата? – изстрелвам.
Мария ме поглежда студено:
– Не разбираш ли, че всичко правя за вас?

Седмици наред спорим. Димитър става все по-затворен. Започвам да усещам пропаст между нас. Приятелките ми ме съветват да отстоявам себе си:
– Ако сега отстъпиш, цял живот ще живееш по нейните правила – казва ми Елица една вечер на кафе.

Но аз виждам страха в очите на Димитър. Той не иска да загуби нито мен, нито майка си.

Една сутрин го намирам в кухнята с глава в ръцете.
– Не мога повече така – прошепва той. – Обичам те, но не мога да оставя мама сама.
– А аз? – питам тихо. – Ти можеш ли да ме оставиш сама?

Мълчим дълго. После той казва:
– Ако искаш, купи апартамента сама. Аз ще остана при мама.

Светът ми рухва. Всичко, за което мечтаехме заедно, се разпада пред очите ми.

Дни наред не говорим. Мария се държи така, сякаш нищо не е станало. Готви любимите му ястия, гледа го с онзи поглед на майка, която никога няма да пусне детето си.

Една вечер събирам смелост и сядам срещу нея.
– Госпожо Мария… Знам, че ви е трудно сама. Но и аз имам нужда от свой дом. Моля ви, оставете ни да вземем решение сами.
Тя ме гледа дълго и после казва:
– Когато имаш свое дете, ще разбереш.

Димитър ме прегръща силно тази нощ.
– Не знам какво да правя – признава той.
– И аз не знам – отвръщам.

В крайна сметка решаваме да купим двустаен апартамент с идеята да помагаме на Мария по друг начин – с внимание, с време, но не с още една стая в нашия дом.

Преместването е трудно. Мария плаче на прага ни:
– Ще видите… Ще съжалявате!

Но когато затварям вратата след себе си и усещам тишината на новото жилище, за първи път отдавна дишам свободно.

Понякога се чудя: Дали постъпих правилно? Може ли любовта да оцелее между две семейства? Или винаги някой трябва да жертва себе си?

Какво бихте направили вие?