Не съм бавачка, не съм и домашна помощница: Историята на една българска баба, която поиска да си върне живота

— Мамо, пак ли ще се оправдаваш, че имаш работа? — гласът на дъщеря ми Елена пронизва тишината в кухнята, докато аз стискам чашата с чай така силно, че се страхувам да не я счупя.

— Не се оправдавам, Ели. Просто… имам нужда от малко време за себе си — прошепвам, но думите ми увисват във въздуха като неканени гости.

В този момент вратата се затръшва. Внуците ми — малката Калина и палавият Мартин — тичат около мен, дърпат ме за ръкава: „Бабо, бабо, гладни сме!“, „Бабо, ще ми помогнеш ли с домашното?“. Поглеждам ги с обич, но усещам как нещо тежко се настанява в гърдите ми. Кога станах невидима за собственото си семейство? Кога престанах да бъда Мария и се превърнах само в „баба“?

Преди години, когато Елена роди първото си дете, всичко беше различно. Помагах с радост — сменях памперси, готвех супи, тичах по аптеки. Мъжът ми Георги тогава още беше жив и вечер двамата се смеехме на детските бъркотии. Но след като той почина, домът ми стана тих, а аз — още по-необходима за дъщеря ми. Без да усетя, започнах да живея по нейния график: сутрин водя децата на училище, после пазарувам, чистя у тях, готвя. Вечерта ги прибирам, къпя ги и ги приспивам. А Елена? Тя работи до късно и често излиза с приятелки — „Мамо, ти си най-добрата баба!“, казва ми и ме целува по челото. Но аз вече не усещам топлина в тези думи.

Една вечер седях сама на балкона с чаша вино. Слушах как съседите долу се смеят, а аз се чудех кога за последно съм се смяла така от сърце. Спомних си младостта си — как обичах да рисувам, да ходя на театър, да пътувам с приятелки до морето. Всичко това остана някъде назад, затрупано от чужди нужди и очаквания.

На следващия ден събрах смелост и казах на Елена:

— Ели, трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Имам нужда от време за себе си. Искам да запиша курс по рисуване, да се виждам с приятелки. Не мога да бъда постоянно на разположение.

Тя ме погледна така, сякаш съм я предала.

— Значи ще оставиш децата? Ще ме оставиш сама? Как може! Всички баби помагат! — гласът ѝ трепереше от гняв.

— Не те оставям. Просто искам да бъда не само баба. Искам да бъда Мария — казах тихо.

Последваха дни на мълчание. Внуците ми ме гледаха объркано: „Бабо, защо мама плаче?“. Сърцето ми се късаше. Чувствах вина — че съм егоистка, че предавам семейството си. Но в същото време усещах и нещо ново — надежда.

Записах се на курс по рисуване в читалището. Първия ден ръцете ми трепереха над белия лист. До мен седеше една жена — Даниела, пенсионирана учителка по литература.

— За първи път ли рисуваш? — попита тя с усмивка.

— Не… но за първи път от трийсет години насам — отвърнах аз и очите ми се насълзиха.

Скоро започнах да излизам с нови приятелки — ходехме на изложби, разхождахме се из Борисовата градина. За първи път от години усещах как животът ми принадлежи на мен.

Елена обаче не можеше да приеме промяната. Веднъж дойде у дома разстроена:

— Мамо, не разбирам защо го правиш! Всички ще говорят! Какво ще кажат хората? Че си изоставила децата си?

— Хората винаги ще говорят, Ели. Но ако не се погрижа за себе си, кой ще го направи? — отвърнах спокойно.

Тя избухна в сълзи:

— Аз просто… толкова съм уморена… Имам нужда от теб!

Прегърнах я силно:

— И аз имам нужда от теб. Но имам нужда и от себе си.

С времето отношенията ни започнаха бавно да се променят. Елена започна да търси помощ и от други хора — записаха децата на занималня, а тя започна да прекарва повече време с тях вечер. Внуците ми свикнаха с новия ред и дори веднъж Калина ми каза:

— Бабо, нарисувай ме! Искам да видя как изглеждам през твоите очи!

Понякога все още усещам вина. Питам се дали не съм твърде егоистична. Но когато държа четката в ръка или пия кафе с приятелки в парка, знам че най-накрая живея истински.

Сега ви питам: Наистина ли бабата трябва да жертва всичко за другите? Или има право да бъде щастлива по свой начин?