Не съм медицинска сестра: Борбата ми да си върна живота в българско семейство
– Не мога повече! – изкрещях, докато чиниите в ръцете ми се разтрепериха и една почти падна на пода. Георги ме гледаше с онзи празен поглед, който ме влудяваше. Баба Мария, свекърва ми, седеше на дивана и тихо мърмореше нещо за студения чай. В този момент осъзнах, че вече не живея своя живот.
Всичко започна преди шест месеца. Беше обикновена сряда, когато Георги се прибра по-рано от работа. Седна срещу мен на масата и без много увъртания каза:
– Мама вече не може да се оправя сама. Ще я вземем при нас.
Погледнах го невярващо. – Как така? Ами сестра ти? – попитах.
– Тя е в Германия, знаеш. Не може да си позволи да се върне. Ти си тук…
Това „ти си тук“ ме удари като шамар. Все едно животът ми нямаше значение, все едно бях длъжна да поема всичко. В България така било – жената се грижи за всички. Майка ми го беше правила за баба ми, баба ми за прабаба ми… Но аз не исках да бъда следващата в тази верига на саможертва.
Първите дни с баба Мария бяха като буря. Тя беше свикнала всичко да става по нейния начин – супата трябваше да е точно с толкова сол, телевизорът да е на определен канал, а прозорците да се затварят веднага щом слънцето залезе. Всяка вечер слушах как Георги й угаждаше, а аз се чувствах като прислужница в собствения си дом.
– Мариана, донеси ми одеялото! – извика тя една вечер.
– Мамо, остави я малко да си почине – опита се Георги.
– Тя е млада, ще почива като остарее! – отсече баба Мария.
Сълзите ми напираха, но ги преглъщах. Не исках да покажа слабост. Ден след ден се превръщах в сянка на себе си. Работех от вкъщи, но не можех да се съсредоточа – между сменянето на памперси, готвенето и безкрайните оплаквания на баба Мария.
Една вечер седяхме на масата и Георги каза:
– Мариана, знам, че ти е трудно, но това е наш дълг.
– Наш дълг? – повторих. – Аз не съм медицинска сестра! Имам работа, имам мечти! Кога ще живея за себе си?
Той замълча. В този момент разбрах, че съм сама в тази битка.
Майка ми дойде на гости след няколко дни. Видя ме уморена и разплакана.
– Дете мое, не можеш да носиш всичко сама – каза тя тихо.
– А кой ще го направи? Ако откажа, всички ще ме обвинят…
– Понякога трябва да мислиш и за себе си. Иначе ще се изгубиш.
Думите й ме преследваха цяла нощ. На следващия ден реших да говоря с Георги сериозно.
– Трябва да намерим помощ – казах му. – Не мога повече така.
– Пари за дом нямаме…
– Има социални асистенти! Или поне сестра ти може да помага дистанционно с организацията!
Той въздъхна тежко. – Ще помисля…
Но нищо не се промени. Седмиците минаваха, а аз ставах все по-невидима за себе си. Приятелките ми спряха да ме канят навън – все отказвах. Работата ми страдаше. Започнах да сънувам как бягам по празни улици и никой не ме чува.
Една сутрин баба Мария падна в банята. Изплаших се ужасно. Извиках линейка, а лекарят ме погледна строго:
– Не можете да се грижите сама за нея. Това е твърде много за един човек.
Тогава Георги най-накрая разбра сериозността на ситуацията. Седнахме тримата на масата и той каза:
– Мамо, ще трябва да приемеш помощ отвън.
Баба Мария се разплака:
– Не искам чужди хора у дома!
– А аз не искам жена ми да рухне – отвърна Георги.
След дълги разговори намерихме жена от селото – леля Пенка, която идваше по няколко часа на ден. За първи път от месеци изпих кафето си на спокойствие. Започнах пак да излизам с приятелки, върнах се към рисуването – моята стара страст.
Но белезите останаха. Често се питам: защо в България жената винаги трябва да жертва себе си? Защо грижата за възрастните е само „женска работа“? И кога ще започнем да мислим и за собственото си щастие?
Понякога нощем лежа будна и си задавам въпроса: ако пак трябваше да избирам – щях ли да имам смелостта този път да кажа „не“?