Не съм вашата прислужница: Историята на Мария от Пловдив

— Мария, пак ли не си изчистила праха в хола? — гласът на свекърва ми, госпожа Стефка, пронизваше въздуха като остър нож. Стоях на прага между кухнята и коридора, с мокри ръце от миенето на чинии. Петър, мъжът ми, седеше на дивана и гледаше новините, сякаш не чува нищо.

— Ще го направя след малко, тъкмо приключвам тук — отвърнах тихо, но гласът ми трепереше. Знаех, че няма да й хареса отговорът ми.

— След малко, след малко… Всичко е след малко при теб! — изсъска тя и тръшна вратата на спалнята си.

Петър не помръдна. Погледнах го с надежда да каже нещо, да ме защити. Но той само вдигна рамене и се загледа още по-настойчиво в телевизора.

Така минаваха дните ми — между кухнята, пералнята и безкрайните изисквания на свекървата. Откакто се оженихме и се преместихме в апартамента на родителите му в Пловдив, животът ми се превърна в поредица от задължения. Работех като медицинска сестра в болницата „Св. Георги“, но дори след тежка смяна вкъщи ме чакаха нови задачи.

Понякога си спомнях какви мечти имах като момиче — да стана лекар, да пътувам, да пиша стихове. Сега стиховете ми бяха списъци за пазаруване, а пътуванията — до кварталния магазин.

— Мамо, защо баба винаги ти се кара? — попита ме веднъж дъщеря ми Ива, докато й помагах с домашното по математика.

— Не знам, мило. Може би защото така е свикнала — опитах се да се усмихна, но очите ми се напълниха със сълзи.

Вечерите бяха най-тежки. Стефка настояваше всички да вечеряме заедно. На масата цареше напрежение — тя намираше повод да ме упрекне за нещо: прекалено солена супа, недобре изгладени ризи на Петър, забравен ключ на входната врата.

— Ако не беше Мария, всичко щеше да е наред — казваше тя на мъжа ми, сякаш аз не съм там.

Петър мълчеше. Понякога усещах как ме гледа с укор — сякаш аз съм виновна за всичко. А аз просто исках малко разбиране.

Една вечер не издържах. След поредния скандал заради изгорялата мусака, избягах на терасата и заплаках. Вятърът носеше миризма на липи и далечен шум от трамваи. Чувствах се сама сред хората, които би трябвало да са моето семейство.

На следващия ден в болницата колежката ми Даниела ме попита:

— Мария, добре ли си? Изглеждаш ужасно уморена.

— Не знам вече какво е добре — отвърнах аз и усетих как гласът ми се пречупва.

— Защо не поговориш с Петър? Не може така цял живот да живееш като прислужница на всички!

Тези думи заседнаха в мен като трън. Вечерта ги повторих наум стотици пъти.

Събрах смелост и казах на Петър:

— Трябва да поговорим. Не мога повече така. Чувствам се невидима в този дом. Искам да имаме свой апартамент, свое пространство. Искам да бъда не само майка и снаха, а и Мария — жената с мечти.

Той ме погледна изненадано:

— Какви ги говориш? Тук ни е добре. Майка ми ни помага с детето, с разходите…

— Помага ли? Или просто контролира всичко? Аз не издържам вече! — гласът ми трепереше от гняв и страх.

Петър замълча дълго. После каза:

— Ако толкова не ти харесва, върни се при майка си в Асеновград!

Тези думи ме удариха като шамар. Прекарах нощта будна, мислейки какво да правя. На сутринта взех Ива за ръка и тръгнахме към гарата. Не знаех дали постъпвам правилно, но знаех едно — повече не мога да живея така.

Майка ме прие със сълзи на очи:

— Марио, винаги ще имаш дом тук. Но трябва да решиш какво искаш за себе си.

В следващите седмици Петър не ми се обади нито веднъж. Свекърва ми изпрати съобщение: „Надявам се сега да си доволна.“

Плаках много. Чувствах вина към Ива, към Петър, към себе си. Но постепенно започнах да усещам лекота — сякаш отново мога да дишам свободно.

Записах курс по творческо писане в читалището. Всяка вечер пишех стихове за живота си — за болката и надеждата, за изгубените мечти и новите начала.

Един ден Ива ме попита:

— Мамо, щастлива ли си?

Погледнах я през сълзи и й казах:

— Уча се да бъда щастлива, мило. За първи път от много време насам.

Сега стоя пред огледалото и виждам не само майка и снаха, а жена с история и мечти. Понякога се питам: Колко още жени живеят като мен — в сянката на чуждите очаквания? Кога ще намерим сили да кажем: „Не съм ваша прислужница“?