Не съм вече тяхната слугиня: Моята българска преродба след години мълчание

— Мамо, ще можеш ли да изгладиш ризите на Петър за утре? — гласът на снаха ми, Даниела, прозвуча остро от кухнята. Беше неделя сутрин, а аз вече бях измила чиниите от закуската и подреждах играчките на малкия им син. В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Не беше първият път, в който ме молеше — по-скоро нареждаше — да върша домакинската работа, докато тя си почива или си пише с приятелки по телефона. Но този път нещо беше различно.

Погледнах към сина си, Иван, който седеше пред телевизора и дори не вдигна глава. Сърцето ми се сви. Спомних си как преди години се радвах, че ще имам снаха, че ще сме едно голямо семейство, в което всички се подкрепят. Но сега се чувствах като чужденка в собствения си дом — или по-точно, в техния дом, където живеех от две години, откакто овдовях.

— Даниела, може би ще е добре и ти понякога да изгладиш ризите на Петър — казах тихо, опитвайки се да не трепери гласът ми.

Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

— Аз работя цяла седмица, а ти си вкъщи. Не е ли нормално да помагаш? — отвърна тя и излезе от стаята.

Останах сама. В този момент осъзнах колко съм се променила през годините. Когато бях млада, майка ми ме учеше, че жената трябва да държи семейството заедно, да помага на децата си и да не се оплаква. Но никой не ми каза какво да правя, когато помощта се превърне в задължение, а благодарността — в изискване.

Вечерта Иван дойде при мен.

— Мамо, не обръщай внимание на Даниела. Тя е уморена — каза той и ме потупа по рамото.

— А аз? Аз не съм ли уморена? — попитах го тихо.

Той замълча. Знаех, че няма да получа отговор. От години живеех в сянката на техните нужди — гледах детето им, готвех, чистех, а когато поисках малко време за себе си, винаги имаше нещо по-важно.

Една сутрин реших да изляза на разходка в парка. Седнах на една пейка и наблюдавах как възрастни жени разговарят и се смеят. Почувствах завист — те имаха свободата да бъдат себе си. А аз? Бях се превърнала в сянка на собствените си желания.

Вечерта Даниела пак ме помоли:

— Може ли утре да вземеш Петър от градина и да му приготвиш обяд? Аз имам маникюр.

Погледнах я право в очите:

— Даниела, аз също имам нужда от време за себе си. Не мога повече така.

Тя се изненада. Иван дойде при нас и започна спор:

— Мамо, защо правиш проблем от нищо? Даниела има нужда от помощ.

— А аз? Кога някой ще попита от какво имам нужда аз? — извиках през сълзи.

За първи път от години позволих на болката си да излезе навън. Даниела млъкна. Иван изглеждаше объркан.

— Мамо… ние мислехме, че ти харесва да си с Петър… — прошепна той.

— Обичам го! Но искам и малко уважение! Не съм ви слугиня!

Тази нощ не спах. Мислех за всички години, в които съм жертвала себе си заради тяхното щастие. За всички пропуснати срещи с приятелки, за всички книги, които не прочетох, за всички разходки, които отмених.

На следващия ден станах рано и започнах да приготвям багажа си. Когато Иван ме видя, очите му се разшириха:

— Мамо, какво правиш?

— Отивам при сестра ми в Пловдив за известно време. Имам нужда да бъда сама със себе си.

Даниела не каза нищо. Само ме изгледа студено.

Влакът до Пловдив беше пълен с хора като мен — уморени жени с куфари и тъжни очи. Когато пристигнах при сестра ми Мария, тя ме прегърна силно:

— Най-после реши да помислиш за себе си!

Седнахме на терасата с чаша кафе и гледахме към Родопите. За първи път от години усетих лекота в гърдите си.

— Мария, мислиш ли, че ще ми простят?

— А ти ще простиш ли на себе си за всичко, което си пропуснала?

Тези думи ме разтърсиха. Започнах да плача — не от мъка, а от облекчение.

Сега пиша тази история с надеждата някоя друга българска майка да намери сили да каже „стига“. Защото никоя жена не заслужава да бъде слугиня в собствения си дом.

Понякога се питам: Колко още майки мълчат? Колко още ще чакаме някой друг да ни даде правото на щастие? Или е време сами да го вземем?