Не съм ви слугиня: Историята на една българка от Пловдив

— Не съм ви слугиня! — изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня. Петър ме гледаше с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам невидима. Свекърва ми, леля Мария, седеше на масата с чашата си кафе и вдигна вежди, сякаш съм казала нещо нечувано. Зълва ми, Даниела, се преструваше, че си пише на телефона, но знаех, че слуша всяка дума.

В този момент осъзнах колко дълбоко съм затънала. Осем години брак, осем години в които всеки ден започваше с „Мариана, направи кафе“, „Мариана, изчисти“, „Мариана, сготви“. Петър никога не се намесваше. Винаги беше зает — работа, приятели, футбол. А аз? Аз бях фонът на живота му.

— Какво ти става? — попита Петър с раздразнение. — Само едно кафе поискахме.

— Само едно кафе? — повторих през зъби. — Само едно кафе всеки ден, само една вечеря всяка вечер, само едно чистене всяка събота… Само аз!

Леля Мария въздъхна тежко.

— Мариана, така е във всяко семейство. Жената държи къщата. Ти си млада, трябва да си благодарна, че имаш дом и мъж.

Стиснах юмруци под масата. Колко пъти бях чувала това? Колко пъти бях преглъщала сълзите си в банята, докато миех пода? Мечтаех да стана учителка по литература. Завърших университета с отличие, но след сватбата всичко се промени. „Ще поработиш малко, после ще имаме деца“, казваше Петър. Но децата не дойдоха, а работата така и не започна.

— Мамо, остави я — намеси се Даниела с престорено безразличие. — Ако не иска да прави кафе, ще си направя сама.

Петър ме изгледа остро.

— Не започвай пак с твоите драми. Всички жени правят това. Майка ми цял живот е работила и у дома.

— Да, но тя е имала избор! — изкрещях. — А аз?

Тишината беше оглушителна. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие.

Вечерта легнах до Петър и се обърнах с гръб към него. Чух как въздиша тежко.

— Мариана, защо винаги трябва да правиш проблем от нищо?

— За теб е нищо — прошепнах. — За мен е всичко.

На следващия ден станах рано и излязох навън. Въздухът беше свеж, а Пловдив се събуждаше бавно. Седнах на пейката пред блока и се загледах в хората. Млади жени с деца, възрастни съседи с торби от пазара… Всички изглеждаха заети със своя живот. А аз? Аз имах чувството, че животът ми минава покрай мен.

Телефонът ми иззвъня — майка ми.

— Марианче, как си?

— Добре съм — излъгах.

— Знам те аз… Не се оставяй така! Помниш ли как мечтаеше да преподаваш? Не е късно!

Сълзите потекоха по бузите ми.

— Мамо… Не знам откъде да започна.

— Започни от себе си — каза тя тихо.

Тези думи ме разтърсиха. Върнах се вкъщи и седнах пред компютъра. Намерих обява за учител по литература в едно основно училище в квартала. Попълних формуляра с треперещи ръце. Когато натиснах „Изпрати“, усетих как нещо тежко се вдига от гърдите ми.

Вечерта казах на Петър:

— Кандидатствах за работа като учителка.

Той ме погледна невярващо.

— Защо ти е това? Пари не ни трябват. Кой ще гледа къщата?

— Аз ще гледам и къщата, и себе си — отвърнах твърдо.

Свекърва ми чу разговора и веднага се намеси:

— Мариана, ти си жена! Трябва да мислиш за семейството!

— А кой ще мисли за мен? — попитах тихо.

Даниела ме изгледа с ново уважение.

— Браво! Най-после някой да им каже!

Дните минаваха напрегнато. Петър беше студен и мълчалив. Леля Мария ме гледаше укорително всеки път, когато минавах покрай нея. Но аз вече не се чувствах виновна. Получих обаждане от училището — поканиха ме на интервю.

Вечерта преди интервюто седях сама в кухнята и си мислех за всички пропуснати години. За мечтите си, които бях заровила под купчините пране и чинии. За малката Мариана от детството ми, която вярваше, че може да промени света с думи и книги.

На сутринта облякох най-хубавата си рокля и тръгнах към училището с вдигната глава. Интервюто мина добре — директорката беше мила жена на име госпожа Николова.

— Виждам страст в очите ви — каза тя. — Имаме нужда от такива учители.

Когато се прибрах вкъщи с усмивка на лице и писмо за назначение в ръка, Петър ме посрещна на прага.

— Значи наистина ще работиш?

— Да — казах спокойно. — И ще бъда щастлива.

Той замълча дълго.

— Не знам дали мога да свикна с това…

Погледнах го право в очите:

— А аз вече не мога да живея по стария начин.

В този момент разбрах: или ще намерим нов път заедно, или ще тръгна сама по своя път. Но вече не бях онази тиха жена в ъгъла на кухнята.

Сега всяка сутрин ставам с желание да отида на работа. Децата ме гледат с любопитство и уважение. Вечерите са по-кратки, но по-истински. Семейството ми още свиква с промяната, но аз най-после се чувствам жива.

Понякога се питам: колко още жени като мен са забравили кои са? Колко още ще чакат някой друг да им позволи да мечтаят? А ти… ти коя си всъщност?