„Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син?” – Една майка срещу мълчанието в семейството

„Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син?” – думите ми отекнаха в малката кухня, където парата от супата се смесваше с леденото напрежение във въздуха. Стефан ме гледаше невярващо, сякаш току-що бях изрекла най-голямата обида. А аз треперех – не само от студа, който се просмукваше през прозорците на панелката ни в Люлин, а и от гнева, който години наред трупах в себе си.

„Майка ми просто е строга. Ти пак преувеличаваш, Мария.”

Погледнах към малкия Виктор, който седеше на масата с наведена глава и рисуваше нещо по салфетката. Беше само на осем, но вече знаеше кога е по-добре да мълчи. Откакто се помня, свекърва ми – леля Пенка – не пропускаше случай да го сравни с братовчедите му: „Виж го Даниел какви шестици носи! А твоят пак двойка по математика.” Или: „Момчетата трябва да са силни, а този все реве!”

Стефан никога не я прекъсваше. Дори когато Виктор се разплакваше и се затваряше в стаята си, той само въздъхваше: „Така е по нашите ширини. Майките са строги, за да станат децата хора.”

Но аз знаех какво значи да растеш без топлина. Моята майка почина рано, а баща ми беше студен и мълчалив. Кълнях се, че моето дете никога няма да се чувства така – нежелано и недостатъчно.

Всяка неделя Пенка идваше у нас „да ни помага”. Всъщност идваше да ни съди. „Мария, пак ли си купила готова баница? Едно време жените сами точеха кори!” Или: „Викторе, защо не поздравяваш като хората? Не те ли е учила майка ти на обноски?”

Виктор започна да заеква. Учителката му ме извика: „Мария, детето ви е затворено. Има ли нещо у дома?”

Опитах се да говоря със Стефан. „Това са глупости! Момчето просто е чувствително.”

Но аз виждах как Виктор се свиваше всеки път, когато чуеше звънеца в неделя. Как започна да се оплаква от корем и да моли да не ходи на гости при баба си.

Една вечер го чух да шепне в леглото: „Мамо, защо баба не ме обича?”

Сърцето ми се разкъса. Прегърнах го силно и му обещах, че винаги ще съм до него.

На следващата неделя Пенка пак беше у нас. Седнахме на масата. Тя започна по старому:

– Викторе, пак ли си с тези стари дрехи? Даниел вече носи костюм на празници!

– Мамо – казах тихо на Стефан – стига вече.

– Какво стига? – намеси се Пенка. – Ако ти не можеш да го възпиташ, аз ще го направя!

– Не ви давам повече да го обиждате! – гласът ми трепереше, но не от страх.

– Мария, дръж се прилично! – изсъска Стефан.

– Не! Десет години мълча! Десет години гледам как детето ми страда! Ако ти няма да го защитиш, аз ще го направя!

Пенка стана рязко:

– Вие младите нищо не разбирате! Едно време децата слушаха!

– Едно време децата плачеха тайно! – отвърнах аз.

Виктор ме гледаше с огромни очи. За първи път видях надежда в тях.

Пенка тръшна вратата и си тръгна. Стефан седеше мълчаливо до масата.

– Защо трябваше така? – прошепна той.

– Защото детето ни има нужда от мен. И от теб. Но ако ти не можеш да бъдеш баща, ще бъда и майка, и баща!

Тази нощ спах до Виктор. Той ме прегърна силно и заспа спокойно за първи път от месеци.

След този ден Пенка идваше по-рядко. Стефан се затвори още повече в себе си. Опитах се да говоря с него:

– Стефане, това е нашият син! Не виждаш ли как страда?

– Не знам какво искаш от мен… Аз така съм израснал.

– А искаш ли твоят син да израсне така?

Той не отговори.

Минаха месеци. Виктор започна да се усмихва повече. Намери приятели в училище. Заекването намаля. Аз започнах работа на половин ден в близкия магазин, за да съм повече с него следобед.

Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам светлините на София. Питам се: струваше ли си всичко това? Дали някога ще имаме истинско семейство? Или винаги ще бъда сама срещу мълчанието?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да изберете мира или детето си?