Неделите, които вече не са мои

— Мамо, може ли тази неделя да не идваш? — думите на снаха ми, Мария, ме удариха като студен душ. Стоях в коридора, още с чантата в ръка, пълна с домашно приготвени кюфтета и топъл хляб. Чувах как в кухнята тихо къкри супата, а внучката ми, Лили, се смееше на нещо по телевизията.

— Просто… искаме да сме си само ние — добави Мария, като избягваше погледа ми.

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че неделята е ден за семейството. За мен това беше денят, в който домът ухаеше на пилешки бульон, масата беше пълна с хора, а разговорите се лееха до късно следобед. Когато синът ми Петър се ожени за Мария, бях щастлива, че ще продължим тази традиция. Неделните обяди у тях станаха нашият малък ритуал. Аз носех любимите им ястия, помагах с децата, а вечерта си тръгвах с пълно сърце.

Но днес… Днес нещо се беше променило.

— Разбира се — казах тихо и се опитах да се усмихна. — Ако имате нужда от време за себе си…

Мария кимна с облекчение. Петър не беше вкъщи — работеше извънредно. Лили изтича към мен и ме прегърна силно.

— Бабо, ще дойдеш ли пак другата седмица?

Погалих я по косата.

— Ще видим, слънчице.

Излязох на улицата с усещането, че някой ми е отнел нещо скъпоценно. Вървях бавно към вкъщи, а мислите ми се блъскаха една в друга: Кога станах излишна? Кога моето присъствие започна да тежи?

Вкъщи ме посрещна тишината. Съпругът ми почина преди три години и оттогава неделите бяха моят спасителен пояс — денят, в който не бях сама. Сега обаче стените сякаш се смалиха около мен.

На следващия ден Петър ми се обади.

— Мамо, Мария не искаше да те обиди. Просто… напоследък сме много уморени. Децата са неспокойни, аз работя много…

— Разбирам ви — прекъснах го. — Но знаеш ли, Петре, за мен тези обяди са всичко. Те са моят начин да ви покажа колко ви обичам.

Той замълча.

— Ще поговоря с Мария — каза накрая.

Но нищо не се промени. Следващата неделя телефонът ми остана тих. Не получих покана. Опитах се да запълня деня с разходка в парка, но всяко семейство, което минаваше покрай мен, ме караше да усещам празнотата още по-силно.

Съседката ми Иванка ме видя през прозореца и ме покани на кафе.

— Какво става с теб? От седмица си като сянка.

Разказах ѝ всичко. Тя въздъхна тежко.

— И при мен е така. Децата идват все по-рядко. Внуците растат, имат си свой живот… А ние оставаме сами със спомените.

— Но защо трябва да е така? — попитах отчаяно. — Защо семейството вече не е това, което беше?

Иванка сви рамене.

— Времената се променят. Младите искат пространство. Може би и ние трябва да се научим да живеем за себе си.

Думите ѝ ме жегнаха. Прекарах цялата седмица в размисли. Опитах се да намеря нов смисъл — записах се на курс по рисуване в читалището, започнах да ходя на народни танци с други жени от квартала. Но неделите продължаваха да болят.

Една вечер Петър дойде неочаквано.

— Мамо, липсваш ни — каза той и ме прегърна силно. — Но Мария има нужда от време за себе си. Не знам как да балансирам между вас двете.

Погледнах го и видях умората в очите му.

— Знам, че ти е трудно — казах тихо. — Но помни: майките остаряват и остават сами много по-бързо, отколкото децата си мислят.

Той се разплака. За първи път от години го видях толкова безпомощен.

— Ще намерим начин — обеща ми.

Минаха месеци. Неделните обяди вече не са същите — понякога ме канят, понякога не. Научих се да не очаквам нищо и да ценя малките моменти: телефонно обаждане от Лили, снимка от екскурзията им, кратко кафе с Петър след работа.

Но всяка неделя сутрин все още усещам празнотата. Питам се: Кога семейството престана да бъде приоритет? Кога майките станаха гости в живота на собствените си деца?

А вие как мислите? Трябва ли да приемем новите времена или да се борим за старите традиции?