Неделя, която няма да се върне: Историята на една българска майка

– Мария, моля те, не идвай тази неделя. Искаме да си починем сами. – Гласът на снаха ми, Елена, беше тих, но категоричен. Стоях в коридора на панелката си в Люлин, с телефона притиснат до ухото, а сърцето ми туптеше лудо. Не можех да повярвам какво чувам. Неделята винаги е била нашият ден – денят, в който цялото семейство се събира около масата, аз готвя любимите им пълнени чушки, а внучката ми Деси се смее и разказва за училище.

– Но, Елена, аз вече съм приготвила всичко… – прошепнах, усещайки как гласът ми трепери.

– Просто… тази седмица ни е напрегнато. Ще се чуем друг път, мамо – добави синът ми Петър отзад, сякаш се срамуваше да говори с мен.

Телефонът изписука. Останах сама в тишината на апартамента. Погледнах към масата – салатата беше нарязана, питката втасваше под кърпата, а във фурната ухаеше на детството им. Сълзите ми потекоха безшумно. Какво направих грешно? Защо изведнъж станах излишна?

В следващите дни не можех да намеря място. Приятелките ми от блока – леля Сийка и баба Надя – ме гледаха със съчувствие, когато им разказах. „Модерните млади, Марийче… Те си искат спокойствието“, каза Надя и поклати глава. Но аз не можех да приема това. В нашето семейство неделята беше свещена. Майка ми ме научи така – семейството е всичко.

Вечерта звъннах на Петър. Той вдигна бързо, но гласът му беше уморен.

– Мамо, моля те, не се обиждай. Просто… Елена е изморена от работа, аз също. Деси има уроци. Понякога ни трябва време само за нас.

– А аз? Аз не съм ли част от вас? – попитах тихо.

– Разбира се, че си… Просто не всяка неделя – въздъхна той.

Затворих телефона и седнах до прозореца. Гледах как светлините на София трепкат в далечината. Спомних си как преди години Петър беше малък и всяка неделя тичаше към мен с разтворени ръце: „Мамо, ще правим ли баница?“ Сега между нас имаше стени.

Дните минаваха бавно. В магазина срещнах леля Сийка.

– Марийче, защо си така пребледняла?

– Не ме искат вече у тях в неделя…

– Ех, злато мое… И на мен ми го казаха миналата година. Плаках цяла седмица. После започнах да ходя на народни танци с пенсионерите. Намерих си нови приятели. Не е същото, но поне не съм сама.

Замислих се над думите ѝ. Може би трябваше да намеря нов смисъл за себе си. Но как? Цял живот съм била майка и домакиня. Всичко съм давала за семейството си.

В неделята апартаментът беше тих като гробница. Погледнах снимките по стената – Петър като абитуриент, Деси като бебе, аз и покойният ми мъж Георги на морето в Созопол. Усетих как самотата ме задушава.

Изведнъж телефонът иззвъня. Беше Деси.

– Бабо! Много ми липсваш! Може ли да дойда при теб следващата седмица?

Сълзите пак потекоха – този път от радост.

– Разбира се, слънчице! Ще ти направя любимите мекици!

– Обещаваш ли?

– Обещавам!

След този разговор нещо в мен се промени. Реших да не чакам повече покани или разрешения. Записах се на курс по рисуване в читалището. Оказа се, че имам талант! Запознах се с други жени като мен – някои разведени, други вдовици, всички търсещи нов смисъл.

Понякога все още боли – особено когато видя семейства по улицата или чуя смях от съседния апартамент в неделя вечер. Но вече знам, че животът не свършва с една затворена врата.

Една вечер Елена ми звънна сама:

– Мария… Извинявай за онзи ден. Просто бяхме много изморени. Знаеш ли… липсваш ни.

– И вие ми липсвате – казах тихо.

– Може ли тази неделя да дойдеш? Деси настоява.

Сърцето ми подскочи от радост и болка едновременно. Знам, че нищо няма да е както преди – но може би това е новото начало.

Сега често си мисля: Кога семейството престана да бъде заедно всяка неделя? Къде сбъркахме ние, майките? Или просто животът ни учи да пускаме децата си по-рано, отколкото сме готови?

Кажете ми – само аз ли се чувствам така? Или всяка майка някога преживява тази тиха болка?