Неочакваното решение на свекърва ми: Ще оцелее ли бракът ми?

„Катерина, не мога повече да търпя това! Или тя си тръгва, или аз!“ – думите на Иван отекнаха в малката ни кухня като гръм. Стоях до мивката, с ръце, мокри от сълзи и сапун, и гледах как чашата му с чай трепери в ръцете му. Не знаех какво да кажа. Само преди месец всичко беше нормално – или поне така си мислех.

Свекърва ми, Мария, винаги е била силна жена. След като остана вдовица, се справяше сама с всичко – апартамента в Люлин, градинката на балкона, дори с капризната си по-малка дъщеря, Елена. Но когато една вечер ни събра на семейна вечеря и обяви: „Реших да дам апартамента на Елена. Аз ще се преместя при вас“, усетих как земята под краката ми се разклати. Иван пребледня, а аз едва не изпуснах вилицата си.

Първите дни след преместването ѝ бяха като буря. Мария имаше навика да става рано и да чисти шумно, докато още спим. Подреждаше всичко по свой вкус – чашите, подправките, дори чорапите на Иван. „Така е по-редно“, казваше тя, а аз стисках зъби. Вечерите се превърнаха в арена на дребни забележки: „Катерина, защо пак си сложила толкова сол?“, „Иванчо, не стой до късно пред телевизора!“, „Това дете (нашият син Петър) трябва да ляга по-рано!“.

Иван се опитваше да бъде медиатор. „Майко, Катерина има свой начин на правене на нещата“, казваше той, но Мария само махаше с ръка: „Вие сте млади, не разбирате“. Виждах как Иван се затваря в себе си. Вечерите ни заедно изчезнаха – той започна да остава по-дълго на работа или да излиза с приятели. Аз се чувствах все по-самотна в собствения си дом.

Една вечер, докато прибирах играчките на Петър, чух как Мария говори по телефона с Елена: „Тук е малко тясно, но поне не съм сама. Катерина е добра жена, но не знае как да държи мъжа си.“ Сърцето ми се сви. Не бях достатъчно добра – нито като съпруга, нито като майка, нито като снаха.

Скоро започнахме да се караме с Иван за дреболии. „Защо не каза на майка ти да не пипа нещата ми?“, питах го аз. „Тя е възрастна жена, Катерина!“, отвръщаше той уморено. Веднъж дори избухнах: „Ами ако беше моята майка? Щеше ли да търпиш всичко това?“ Той замълча и излезе от стаята.

Петър усещаше напрежението. Започна да се буди нощем и да плаче без причина. Една сутрин го намерих седнал до леглото ми: „Мамо, защо баба винаги ти се кара?“ Не знаех какво да му кажа.

В неделята след Великден Иван избухна. Бяхме седнали на масата, а Мария отново правеше забележки за храната. Иван удари по масата: „Стига! Това е нашият дом! Катерина е моята жена и ще я уважаваш!“ Мария се разплака и избяга в стаята си. Аз стоях като вцепенена – никога не го бях виждала толкова ядосан.

След този ден атмосферата стана още по-напрегната. Мария почти не говореше с мен. Елена започна да звъни всеки ден и да пита майка си кога ще се върне при нея. А аз се чудех дали някога ще имаме отново спокойствие.

Една вечер седнах до Иван на дивана. „Обичам те“, казах тихо. „Но не знам колко още ще издържа така.“ Той ме прегърна: „И аз те обичам. Ще намерим решение.“

На следващия ден Иван предложи на майка си да потърси самостоятелно жилище под наем – обеща ѝ помощ с парите и всичко необходимо. Мария първо отказа: „Аз съм ви майка!“, но после видя колко сме отчаяни и прие.

Когато най-накрая останахме сами вкъщи, плаках от облекчение. Но раната остана – усещането за несигурност, страхът дали няма пак всичко да се повтори.

Сега често се питам: Защо в България семействата трябва да страдат от подобни решения? Защо толкова трудно поставяме граници между поколенията? Може ли любовта да издържи на всичко това?