Непоканена на сватбата, но очаквана да дам дом: Двойният морал на моето семейство

— Мамо, не го приемай лично, просто така решихме с Мария — гласът на Петър трепереше по телефона, докато аз стисках слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Не можех да повярвам. Синът ми, моето момче, се жени, а аз няма да бъда там. — Как така не съм поканена? — прошепнах, сякаш ако кажа думите по-тихо, болката ще е по-малка. — Просто… не искаме напрежение. Мария се притеснява заради майка си, а и ти знаеш, че с баща ѝ не се разбирате…

Седнах на ръба на леглото и се загледах в снимката на Петър като малък — усмихнат, с разрошена коса и кални колене. Спомних си как го държах за ръка първия му учебен ден, как го утешавах след всяко разочарование. А сега? Сега бях изключена от най-важния ден в живота му.

Седмици наред не можех да спя. Съседките ме питаха кога ще е сватбата, а аз само свивах рамене и се усмихвах насила. Майка ми — баба Станка — ме гледаше с укор: — Ти си виновна! Ако беше по-мека с Мария, щяха да те поканят! — А аз се чудех: кога станах излишна в собствения си живот?

Сватбата мина. Видях снимките във Facebook — Петър в тъмносин костюм, Мария сияеща в бяла рокля, а до тях малката ѝ дъщеря Деси. Всички изглеждаха щастливи. Само аз липсвах.

Мина месец. Една вечер телефонът звънна отново. Беше Петър.

— Мамо… имаме нужда от помощ. Мария загуби работата си, а аз още не съм намерил нова. Можем ли да останем при теб за известно време?

Почувствах как кръвта ми кипва. Не бях достатъчно добра за сватбата им, но сега трябваше да отворя дома си? Вдишах дълбоко.

— Разбира се, Петре. Вратата ми винаги е отворена за теб.

Дойдоха след два дни — Мария с наведена глава, Деси стискаше плюшеното си мече. Петър се опита да ме прегърне, но аз стоях на място като камък.

— Благодаря ти, че ни приемаш — прошепна Мария.

— Няма защо — отвърнах сухо. — Това е домът на Петър.

Първите дни минаха в напрегнато мълчание. Мария готвеше и чистеше, но усещах как се старае да не ми пречи. Деси се въртеше около мен и ме гледаше с големи очи.

Една вечер чух как Мария плаче в кухнята. Отидох при нея.

— Какво има? — попитах.

— Знам, че не ме харесвате… Знам, че ви наранихме със сватбата… Но просто исках всичко да е спокойно за Деси. Тя вече преживя един развод…

Погледнах я дълго. В този момент видях не враг, а уплашена жена, която просто иска най-доброто за детето си.

— Мария, аз също искам Петър да е щастлив. Но боли ме, че ме изключихте от живота си.

Тя кимна през сълзи.

— Може ли да започнем отначало?

Опитахме се. Но напрежението остана. Майка ми идваше всеки ден и шепнеше: — Не ги оставяй да ти се качат на главата! Те само те използват!

Петър работеше до късно и рядко говорехме истински. Една вечер седнахме на масата само двамата.

— Защо не ме покани на сватбата си? — попитах го право в очите.

Той замълча дълго.

— Страхувах се, че ще има скандал между теб и родителите на Мария… Не исках да избирам страна.

— Но избра — казах тихо.

Той наведе глава.

— Съжалявам, мамо…

Деси започна да ми казва „бабо“. Виждах как Петър и Мария се опитват да намерят работа, как се тревожат за бъдещето си. Започнах да им помагам с каквото мога — готвех любимите ястия на Петър, четях приказки на Деси вечер.

Но вътре в мен остана празнината. Често се питах: ако не бях майка му, щяха ли изобщо да ме потърсят? Защо семейството ни е толкова разделено? Кога любовта стана условна?

Сега, когато ги гледам как спят спокойно под моя покрив, се чудя: дали някога ще бъда истинска част от тяхното семейство? Или винаги ще бъда просто удобен дом?

Кажете ми — къде свършва лоялността към семейството и къде започва самоуважението? Колко може да понесе едно майчино сърце?