Непоканеният гост: Когато бащата на жена ми преобърна живота ни

— Пак ли ще идва баща ти този уикенд? — попитах Ива, докато тя нервно подреждаше чашите в кухнята. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше петък вечер, а аз вече усещах как напрежението се надига в гърдите ми.

— Моля те, Димитре, не започвай пак — въздъхна тя и избягна погледа ми. — Той просто иска да ни види. Сам е откакто майка ми почина.

„Сам… А аз?“ — помислих си, но не казах нищо. От шест месеца живеехме в този малък апартамент в „Люлин“, надявайки се на ново начало далеч от родния Пловдив. Ива намери по-добра работа, аз започнах в една IT фирма. Всичко изглеждаше обещаващо, докато господин Георгиев не започна да идва почти всеки уикенд.

Първите няколко пъти бях учтив. Готвихме заедно, гледахме мачове, дори си разказвахме вицове. Но скоро разбрах, че той не идва само заради Ива. Всеки път намираше повод да ме критикува — как съм подредил обувките в коридора, какво съм купил за вечеря, дори как съм паркирал колата.

— Виж сега, Димитре — каза ми веднъж, докато двамата стояхме на балкона с по една бира. — Мъжът трябва да държи къщата си под контрол. Не може така разхвърляно.

Погледнах го и преглътнах обидата. Не исках да се карам с бащата на жена си. Но с всяка негова забележка усещах как между мен и Ива се издига невидима стена.

Една събота сутрин, докато още не беше дошъл, се осмелих да говоря с нея.

— Ива, чувствам се като гост в собствения си дом. Той идва и всичко се върти около него. Не мога да се отпусна, не мога да бъда себе си.

Тя ме погледна с уморени очи.

— Знам, че ти е трудно. Но той няма никого освен мен… и нас. Моля те, опитай се да го разбереш.

— А кой ще разбере мен? — прошепнах аз.

Тя замълча. Оттогава разговорите ни станаха все по-кратки. Започнах да оставам по-дълго на работа, само и само да избегна напрежението у дома. Вечерите ни преминаваха в мълчание пред телевизора или в престорени разговори за времето и сметките.

Една вечер господин Георгиев дойде неочаквано — беше вторник. Бях изморен след тежък ден и просто исках тишина.

— Какво става, Димитре? — попита той още от вратата. — Изглеждаш като пребит.

— Просто съм уморен — отвърнах сухо.

— Мъжете не трябва да се оплакват — засмя се той грубо и тупна по рамото ми.

Ива се опита да разведри обстановката с шеги, но аз вече бях на ръба. След вечеря избухнах:

— Не може ли поне един ден да сме само двамата? Това е нашият дом!

Настъпи тягостна тишина. Господин Георгиев ме изгледа студено.

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш — каза той тихо.

Ива избухна в сълзи и избяга в спалнята. Аз останах сам на масата, стиснал юмруци до болка.

На следващия ден тя не ми проговори. Дори не ме погледна преди да излезе за работа. Вечерта я намерих седнала на леглото с куфар до себе си.

— Не мога повече така — прошепна тя. — Обичам те, но не мога да избирам между теб и баща си.

Седнах до нея и за първи път от месеци ѝ казах всичко — колко самотен се чувствам, как всяка негова забележка ме кара да се съмнявам в себе си, как се страхувам да не я загубя.

Тя ме прегърна и заплака още по-силно.

— Не знам какво да правя… — ридаеше тя. — Той е всичко, което ми е останало от семейството…

— А аз? Аз не съм ли ти семейство вече?

Тази нощ не спахме. Говорихме до сутринта — за болката ѝ след смъртта на майка ѝ, за страха ми от самота, за мечтите ни за общ живот без чужда намеса.

На следващия уикенд господин Георгиев пак дойде. Но този път Ива го посрещна на вратата:

— Тате, обичам те, но трябва да разбереш — това е нашият дом. Ще те каним с радост, но имаме нужда и от време само за нас.

Той я изгледа дълго и тежко въздъхна.

— Разбирам… Просто ми липсвате много.

В този момент видях колко самотен е всъщност той. За първи път му подадох ръка без злоба:

— Господин Георгиев, винаги сте добре дошъл при нас… но нека опитаме да намерим баланс.

Той кимна и сякаш за миг остаря пред очите ми.

Сега вече знам — семейството не е само кръв или брак. То е изборът всеки ден да се бориш за хората до себе си, дори когато боли.

Понякога се питам: Колко често допускаме чуждите страхове и болки да разрушат нашето щастие? А вие как бихте постъпили на мое място?