Непоканеният гост: Тъщата, която не си тръгва
– Пак ли си тук, Мария? – гласът ми трепереше от гняв, докато влизах в кухнята и я заварих да подрежда бурканите с лютеница по свой ред.
Тя дори не ме погледна. Само въздъхна тежко и продължи да мести бурканите, сякаш това беше нейният дом, а не моят. – Някой трябва да поддържа реда тук, Виктория. Ако чакам на теб, всичко ще потъне в хаос.
Стиснах зъби. Беше вторник следобед, а аз се прибрах по-рано от работа, защото имах нужда от малко спокойствие. Вместо това заварих майката на Георги – Мария – отново у дома ни, без покана, без предупреждение. Това беше третият път тази седмица.
Георги винаги се опитваше да бъде медиатор. „Майка ми е трудна, но е сама, Виктория. Просто й трябва компания.“ Но аз знаех истината – тя не търсеше компания, а контрол. Откакто се оженихме преди две години, Мария не спря да се меси във всяко наше решение: как да подредим мебелите, какво да ядем, кога да имаме деца.
– Моля те, Мария, искам просто да си почина – казах тихо, опитвайки се да не избухна.
Тя се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом. – Ако искаш почивка, трябваше да си намериш мъж без майка.
Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках тя да види слабостта ми. Излязох на балкона и затворих вратата след себе си. Вдишах дълбоко студения въздух на мартенската вечер и се опитах да се успокоя.
Когато Георги се прибра, Мария вече беше сложила масата за вечеря. Той ме погледна виновно:
– Мамо, казах ти да ни звъниш преди да идваш…
– Аз съм ти майка! – прекъсна го тя. – Този дом е и мой!
– Не е твой! – извиках аз през сълзи. – Това е нашият дом! Искам спокойствие!
Георги замълча. Знаех, че е разкъсан между нас двете. Обичаше ме, но не можеше да се противопостави на майка си. А аз… аз започвах да се чувствам като чужденка в собствения си живот.
С времето ситуацията се влошаваше. Мария започна да идва все по-често, носеше храна, която никой не искаше, подреждаше дрехите ни по свой вкус, дори веднъж беше изхвърлила любимата ми рокля, защото била „неморална“.
Една вечер не издържах. След като Мария си тръгна, седнах срещу Георги и прошепнах:
– Или тя спира да идва без покана… или аз си тръгвам.
Той ме погледна дълго и тъжно. – Не мога да я оставя сама…
– А мен можеш ли?
Тишината между нас беше по-силна от всеки вик. През следващите дни почти не говорехме. Аз ходех на работа рано и се прибирах късно, само за да избегна срещите с Мария.
Една сутрин я заварих в спалнята ни – оправяше леглото ни. Избухнах:
– Какво правиш тук? Това е лично пространство!
Тя ме изгледа с презрение: – Ако беше истинска жена, щеше сама да се грижиш за мъжа си.
Тогава не издържах повече. Излязох от апартамента и звъннах на майка ми в Пловдив:
– Мамо… не мога повече. Чувствам се като гостенка в собствения си дом.
Майка ми мълча дълго. После каза: – Виктория, трябва да избереш себе си.
Върнах се вкъщи късно вечерта. Георги ме чакаше на дивана.
– Говорих с майка ми – каза тихо. – Обеща повече да не идва без покана.
Не му повярвах напълно, но реших да му дам още един шанс. Следващите седмици бяха по-спокойни. Мария звънеше преди да дойде и понякога дори не идваше изобщо.
Но раната остана. Всяко позвъняване на вратата ме караше да подскачам. Всяка дребна промяна вкъщи ме караше да се съмнявам дали пак не е била тук.
Понякога се чудя: колко жени като мен живеят в сянката на тъщата? Колко семейства са разрушени от една-единствена жена, която не може да пусне сина си? И кога най-сетне ще можем спокойно да наречем дома си свой?