Невидима в собствения дом: Историята на една майка в София

„Мамо, ще можеш ли да изчистиш кухнята, докато сме навън?“ – гласът на сина ми Даниел прозвуча от коридора, докато той и снаха ми Милена вече обуваха обувките си. Стоях в хола, с чаша недопито кафе, и се чудех как така уикендът, който си представях като време за споделяне и разговори, се превърна в поредния списък със задачи.

„Разбира се, Дани“, отвърнах тихо, макар че вътре в мен нещо се сви. Не беше първият път, когато усещах тази тежест – онова чувство, че съм просто част от интериора, някой, който трябва да помага, но не и да бъде забелязан. Вратата се затвори и останах сама сред купчините съдове и разпилени играчки на внучката ми.

Докато миех чиниите, мислите ми се връщаха назад – към времето, когато Даниел беше малко момче и аз тичах след него из панелния ни апартамент в Люлин. Тогава всичко беше по-просто. Той ме гледаше с онези големи кафяви очи и вярваше, че мога да оправя всичко. А сега? Сега сякаш бях станала невидима.

Когато Даниел и Милена се върнаха, вече бях изчистила кухнята, подредила играчките и дори сложила пране. „О, мамо, благодаря ти“, каза Милена бегло, докато проверяваше телефона си. Даниел дори не погледна към мен – беше зает да говори по работа. Седнах на дивана и се опитах да не показвам колко ме боли.

На вечеря всички бяха напрегнати. Милена се оплакваше от работата си в банката, а Даниел нервно преглеждаше имейли на лаптопа. Опитах се да започна разговор:

– Дани, помниш ли как правехме баница заедно като малък?

Той вдигна поглед за секунда:

– Мамо, сега нямам време за спомени. Имам важен проект.

Мълчах. Внучката ми Виктория ме погледна с любопитство:

– Бабо, ще ми разкажеш ли приказка?

Усмихнах се и я прегърнах. Само тя сякаш усещаше присъствието ми.

През нощта не можех да заспя. Чувах как Милена и Даниел спорят тихо в съседната стая:

– Твоята майка пак ни се меси – прошепна Милена.
– Не преувеличавай – отвърна той уморено. – Просто помага.
– Не искам да се чувствам като гост в собствения си дом.

Сълзите ми потекоха безшумно. Аз ли бях виновна? Прекалено ли се намесвах? Или просто вече нямаше място за мен в живота им?

На следващия ден реших да поговоря с Даниел. Седнахме на терасата с по чаша чай.

– Дани, чувствам се малко… излишна тук – започнах плахо.
– Мамо, недей така. Просто сме много заети – отвърна той разсеяно.
– Знам, но понякога имам нужда само от малко внимание. Не съм тук само да чистя и готвя.
– Мамо… – въздъхна той. – Не знам какво очакваш от нас.
– Само да ме видите. Да поговорим като семейство.

Той замълча. В този момент разбрах колко далеч сме се отдалечили един от друг.

Вечерта преди да си тръгна, Милена ме попита:

– Ще дойдеш ли пак другия месец?
– Не знам – отвърнах честно. – Може би е време да помисля повече за себе си.

Влакът към Пловдив беше пълен с хора, но аз се чувствах по-самотна от всякога. Гледах през прозореца и си мислех за всички онези години, в които съм давала всичко от себе си за семейството. Кога станах невидима? Кога любовта ми стана даденост?

Сега ви питам: Къде сбъркахме като родители? Има ли начин отново да бъдем видими за децата си или просто трябва да приемем новата си роля?