Невидимата битка: Сърцето на една майка на кръстопът

— Даниел, кажи нещо! — гласът на Мария, снаха ми, прорязва тишината като нож. Стоя в средата на хола, с ръце, стиснати до побеляване, и усещам как сърцето ми бие в гърлото. Даниел стои до прозореца, гледа навън към дъжда, който се стича по стъклото. Не казва нищо. Мълчанието му е като стена между нас.

— Винаги се месиш! — Мария не спира. — Не можеш да приемеш, че вече не си най-важната жена в живота му!

Поглеждам я. Очите ѝ са пълни със сълзи и гняв. В този момент виждам не само снаха си, а и една млада жена, която се бори за мястото си. Но аз? Аз съм майка. Майка, която цял живот е давала всичко за сина си. Дали наистина съм прекрачила границата?

— Не искам да ви преча — прошепвам. Гласът ми трепери. — Просто… просто искам да сте добре.

Даниел се обръща към мен за първи път тази вечер. Очите му са уморени.

— Мамо, моля те… — започва той, но думите увисват във въздуха.

В този миг си спомням всичко: как го държах за ръка, когато беше малък; как го водех на училище; как плаках тайно, когато замина да учи в София. Бях сама след смъртта на баща му. Даниел беше всичко за мен. Може би затова сега не мога да го пусна напълно.

Мария се обръща към него:

— Или тя, или аз! — казва тихо, но категорично.

Светът ми се срива. Как стигнахме дотук? Кога любовта ми към сина ми се превърна в бреме за него? Винаги съм искала най-доброто за него. Когато се ожени за Мария, се опитах да я приема като дъщеря. Помагах им с каквото мога — гледах внучката им Ани, готвех им, чистех, дори когато не ме молеха. Може би точно това беше грешката ми.

— Мария… — опитвам се да кажа нещо, но тя ме прекъсва:

— Не! Ти не разбираш! Всеки път когато дойдеш, аз се чувствам като гост в собствения си дом!

Поглеждам към Даниел. Той е разкъсан между нас. Виждам го по начина, по който стиска юмруци в джобовете си.

— Мамо… — казва той тихо. — Може би трябва да ни дадеш малко пространство.

Тези думи ме пронизват по-дълбоко от всякакъв упрек. Пространство? След всичко? След всички безсънни нощи, след всички жертви?

Прибирам се вкъщи сама. Апартаментът ми е тих и студен. Сядам на дивана и гледам снимките по стената: Даниел като бебе; Даниел на бала; Даниел и Мария на сватбата им; малката Ани с усмивка до уши. Сълзите ми потичат безконтролно.

На следващия ден телефонът ми мълчи. Никой не звъни. Опитвам се да се заема с нещо — плета пуловер за Ани, но ръцете ми треперят. В главата ми ехтят думите на Мария: „Или тя, или аз!“

Минават дни. Даниел не се обажда. Чувствам се невидима. В кварталния магазин жените шушукат зад гърба ми: „Гледай я тая — все около сина си!“ Знам какво мислят хората: че майките в България не могат да пуснат децата си. Но кой ще ме разбере? Кой ще види болката ми?

Една вечер чувам звънеца на вратата. Отварям и виждам Ани.

— Бабо! — хвърля се в прегръдките ми.

След нея влиза Мария. Изглежда уморена.

— Може ли да поговорим? — пита тя тихо.

Сядаме на масата. Мария гледа ръцете си.

— Не искам да те губим — казва тя след дълго мълчание. — Но понякога имам чувството, че не мога да дишам… Че винаги ще бъда втора след теб.

Поглеждам я през сълзи.

— Аз… просто не знам как да бъда майка на възрастен син — признавам си за първи път. — Цял живот съм била само майка…

Мария въздъхва.

— И аз не знам как да бъда снаха… Може би трябва да се научим заедно?

В този момент Ани ни гледа объркано:

— Защо плачете? Нали сме семейство?

Прегръщам я силно и усещам как тежестта в гърдите ми леко намалява.

С времето започнахме да говорим повече — за болките си, за страховете си, за любовта към Даниел и Ани. Не беше лесно. Имаше дни на мълчание и дни на сълзи. Но малко по малко започнахме да градим нови мостове помежду си.

Понякога още се питам: сгреших ли като го отгледах като единствено дете? Прекалих ли с грижите? Или просто такава е съдбата на всяка майка в България?

А вие как мислите? Кога една майка трябва да се отдръпне? И може ли някога да спре да бъде майка?