Невидимият потенциал: Историята на едно българско дете и майка му

– Петре, пак ли ще се ровиш в тези стари части? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше неделя сутрин, а слънцето едва се прокрадваше през прозореца на малката ни кухня в Кючук Париж. Синът ми, едва на осем, седеше на пода, заобиколен от купища винтове, кабели и някакви стари радиа, които беше намерил в мазето.

– Мамо, виж! Ако свържа тези две жички, лампичката светва! – очите му блестяха от вълнение, а пръстите му трепереха от нетърпение.

– Остави ги, ще се порежеш или ще направиш късо съединение! – изтървах се аз и веднага усетих как нещо в него угасна. Той прибра ръцете си в скута и замълча.

В този момент ме прониза вина. Откакто баща му ни напусна, всичко беше на моите плещи – работата в шивашкия цех, сметките, уроците, грижата за болната ми майка. Исках само Петър да е добре, да не му липсва нищо. Но дали не го задушавах с прекалената си загриженост?

Вечерта, докато миех чиниите, чух как Петър тихо си говори сам в стаята:

– Ако мама ми позволи да пробвам… може би ще направя истински робот…

Сърцето ми се сви. Спомних си как като дете мечтаех да стана художник, но майка ми настояваше да уча счетоводство – „за сигурност“. Сега аз правех същото с Петър.

На следващия ден в училище ме извика класната му – госпожа Иванова. Седнахме в малкия кабинет с миризма на тебешир и евтин парфюм.

– Мария, Петър има невероятен усет към техниката. Днес поправи часовника в класната стая! Защо не го запишете в кръжока по роботика?

– Ох, госпожо Иванова… Аз едва смогвам с парите… А и не знам дали е добра идея. Тези неща са скъпи, а и…

– Не винаги парите са най-важното. Понякога децата имат нужда просто от шанс.

Върнах се у дома объркана. Цяла нощ не мигнах. На сутринта Петър ме попита:

– Мамо, защо не мога да ходя на кръжока като другите?

– Защото… – започнах да обяснявам за парите, за времето, за опасностите… Но той ме прекъсна:

– Мамо, ти вярваш ли в мен?

Този въпрос ме разтърси до основи. Дали вярвах? Или просто се страхувах?

Седмици минаха в колебания. Петър ставаше все по-затворен. Веднъж го чух да казва на баба си:

– Мама мисли, че ще счупя всичко…

Една вечер се прибрах по-рано и го заварих да разглобява стария ни тостер. Вместо да се ядосам, седнах до него.

– Какво правиш?

– Опитвам се да го поправя… Ако успея, може би ще ми позволиш да отида на кръжока.

Погледнах го – толкова сериозен, съсредоточен, с ръце омазани с масло. Видях себе си в неговите очи – детето, което някога мечтаеше.

– Добре – казах тихо. – Ще опитаме заедно.

Записахме го на кръжока. Първия ден го изпратих с треперещо сърце. Вечерта се върна сияещ:

– Мамо! Направихме малък робот! И учителят каза, че съм много сръчен!

От този ден всичко се промени. Петър стана по-уверен, започна да носи вкъщи схеми и чертежи. Дори баба му се гордееше:

– Нашият Петър ще стане инженер!

Но трудностите не свършиха. Пари за материали нямаше. Започнах да шия вечерно време за съседи, за да събера пари за комплект платки. Понякога се карахме – когато забравяше домашните или когато прекарваше часове над проектите си.

Една вечер избухнах:

– Не може само с роботи! Трябва да учиш и другите предмети!

Той ме погледна с насълзени очи:

– Мамо, ти пак не вярваш в мен…

Тогава разбрах – не става дума само за оценки или сигурност. Става дума за доверие.

Години по-късно Петър спечели награда на национално състезание по роботика. Стоях сред тълпата родители и плаках от радост и гордост.

Сега често се питам: ако бях продължила да го спирам? Ако бях убила мечтата му със собствените си страхове?

Може би най-важното е не да даваме готови отговори на децата си, а възможности да открият своите собствени.

Кажете ми – колко често страхът ни пречи да видим истинския потенциал на децата си? А вие вярвате ли достатъчно в тях?