Нежеланото майчинство: Как станах майка на децата на брат си и как това разруши семейството ми

– Мариела, моля те, вдигни! – гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз вече усещах как нещо непоправимо се е случило. Беше три през нощта. Станислав, брат ми, пак беше изчезнал някъде, а жена му – тази път тя беше избягала. Децата им – малката Ива и шестгодишният Дани – стояха сами в апартамента в Люлин, плачещи и гладни.

Не помня как стигнах до тях. Само помня миризмата на застояло, разхвърляните играчки и очите на Ива – огромни, изплашени, мокри. Дани ме гледаше с онзи поглед на дете, което вече е видяло твърде много. Прегърнах ги и в този миг разбрах: няма връщане назад.

Мъжът ми, Петър, не прие новината добре. – Мариела, ние имаме две деца! Как ще се справим с още две? – гласът му беше остър, почти чужд. Нашите момчета, Виктор и Алекс, още спяха, нищо неподозиращи за бурята, която щеше да ги залее.

– Няма кой друг да ги вземе, Петре! – прошепнах. – Ако не ги взема аз, ще ги дадат в дом.

Той замълча дълго. После само каза: – Ти решаваш. Но знай, че това ще промени всичко.

И промени всичко.

Първите седмици бяха кошмар. Ива се будеше нощем с писъци. Дани отказваше да говори. Виктор се затвори в себе си, а Алекс започна да се напикава отново. Петър се прибираше все по-късно от работа. Майка ми идваше да помага, но само плачеше и обвиняваше себе си: – Къде сбъркахме със Станислав? Какво направихме грешно?

Аз не знаех какво да отговоря. Вечер лежах будна и се чудех дали не съсипвам живота на всички около мен в опита си да спася две невинни души.

Една вечер Виктор избухна:
– Защо те са тук? Те не са ни семейство! Ти вече не си моята майка!

Сърцето ми се разкъса. Прегърнах го силно, но той ме отблъсна и избяга в стаята си.

Петър ме гледаше мълчаливо. Между нас се появи пропаст от неизказани думи и страхове.

Дните минаваха в рутина: училище, работа, готвене, караници за играчки и домашни. Ива започна да ми казва „мамо“, а Дани все по-често търсеше ръката ми. Но Виктор и Алекс се отдалечаваха от мен.

Една сутрин намерих бележка под възглавницата на Виктор: „Искам стария си живот обратно.“

Заплаках безутешно. Чувствах се виновна към всички – към моите деца, към Петър, към Ива и Дани… към себе си.

Станислав така и не се появи. Полицията го търсеше заради дългове и дрога. Майка ми остаря за няколко месеца. Баща ни мълчеше и само гледаше през прозореца с празен поглед.

Един ден социалните дойдоха на проверка. Питаха ме дали съм сигурна, че мога да се грижа за четири деца. Погледнах ги – Ива рисуваше слънце с жълт молив, Дани строеше кула от лего, Виктор четеше книга с гръб към всички ни, а Алекс се опитваше да привлече вниманието ми.

– Не знам дали мога – признах честно. – Но ако не опитам… кой ще го направи?

Социалната работничка кимна разбиращо. – Понякога любовта не е достатъчна – каза тихо.

Вечерта седнах с Петър на балкона. Пиехме чай и гледахме светлините на София.
– Мислиш ли, че ще издържим? – попитах го.
– Не знам – отвърна той. – Но знам, че ако някой може да ги обича като свои, това си ти.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали не съсипах семейството си в опита да спася чуждо? Или може би семейството не е кръвта, а изборът да обичаш въпреки всичко?

А вие… бихте ли жертвали спокойствието на своето семейство заради децата на брат си? Или любовта има граници?