Никой няма право да те кара да се чувстваш по-малко – освен ако сам не го позволиш: Историята на едно българско семейство

– Пак ли си получила четворка, Мария? – гласът на майка ми пронизваше въздуха като остър нож. Стоях на прага на кухнята, с тетрадката в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Вече знаех какво ще последва – дълъг монолог за това как не се старая достатъчно, как другите деца са по-добри, как тя е жертвала всичко за мен.

– Мамо, опитах се… – започнах плахо, но тя ме прекъсна с вдигната ръка.

– Не ме интересуват опитите! Резултатите са важни! Как мислиш да влезеш в университета с такива оценки? Как ще станеш човек?

Тези думи се забиваха в мен като пирони. Всяка вечер беше същото – упреци, сравнения с децата на съседите, които винаги бяха по-умни, по-успешни, по-достойни. Баща ми мълчеше и гледаше телевизия, сякаш не съществувам. Брат ми беше избягал отдавна в чужбина и рядко се обаждаше. Оставаше ми само да се боря сама със себе си и с нейните очаквания.

В училище не беше по-лесно. Учителката по литература, госпожа Димитрова, често ме караше да чета на глас. Гласът ми трепереше, а ръцете ми се потяха. Веднъж сбърках думата „емпатия“ и целият клас избухна в смях. След часа седях сама на чина и се чудех защо не мога да бъда като другите – уверена, харесвана, обичана.

Един ден след училище госпожа Димитрова ме спря в коридора.

– Мария, защо винаги гледаш в земята? – попита тя тихо.

– Не знам… – прошепнах аз. – Може би защото не съм достатъчно добра.

Тя ме погледна дълго и каза нещо, което никога няма да забравя:

– Никой няма право да те кара да се чувстваш по-малко – освен ако сам не го позволиш.

Тези думи се забиха в мен по-силно от всички упреци на майка ми. Въртях ги в главата си цяла нощ. На следващия ден ги написах с химикал върху корицата на тетрадката си. Започнах да ги повтарям като мантра всеки път, когато майка ми започваше с критиките си.

Но промяната не дойде веднага. Веднъж, когато получих тройка по математика, майка ми хвърли тетрадката през стаята и извика:

– Срам ме е от теб! Какво ще кажат хората?

Тогава избухнах:

– А мен ме е срам от това, че никога не си доволна от мен! Че каквото и да направя, все не е достатъчно!

Тя замръзна за миг, после очите ѝ се напълниха със сълзи. За първи път видях майка ми уязвима. Не каза нищо повече тази вечер.

След този ден започнах да се променям малко по малко. Записах се на театрален клуб в училище – нещо, което винаги съм искала, но се страхувах да опитам. Там срещнах Ива и Петър – двама души, които ме приеха такава, каквато съм. Заедно репетирахме пиеса за училищния празник. Когато излязох на сцената и видях майка ми в публиката, ръцете ми трепереха. Но този път не позволих страхът да ме парализира.

След представлението тя дойде при мен и каза само:

– Не знаех, че можеш така…

Не беше извинение, но беше начало.

С времето започнах да поставям граници. Когато майка ми започваше с критиките си, ѝ казвах спокойно:

– Мамо, това ме наранява. Моля те, спри.

Понякога тя се ядосваше още повече, друг път млъкваше и излизаше от стаята. Но аз вече знаех – имам право да защитавам себе си.

В университета избрах психология – нещо, което майка ми смяташе за „безперспективно“.

– Защо не стана лекар или инженер като брат си? – питаше тя.

– Защото това е моят избор – отговарях аз.

Сега работя като училищен психолог и помагам на деца като мен – деца, които живеят в сянката на чуждите очаквания и забравят кои са всъщност. Понякога майка ми все още казва:

– Можеше да постигнеш повече…

Но вече не ѝ позволявам думите ѝ да ме определят.

Понякога се питам: Колко от нас живеят живота си според чуждите представи? Колко време ни трябва, за да разберем, че никой няма право да ни кара да се чувстваме по-малко – освен ако сами не го позволим?