„Никола, не бързай със сватбата“ – Историята на една булка, която се спаси от наглата рода на годеника си

„Никола, не бързай със сватбата. Щастието няма да избяга.“ Гласът на баба ми звучи в главата ми, докато стоя в кухнята с ръце, изцапани от тесто. Слънцето едва е изгряло над Пловдив, а аз вече пържа сиренки за Мартин – моят любим, моят бъдещ съпруг. Поглеждам го как спи – изглежда толкова спокоен, сякаш светът не може да го докосне. Усмихвам се и тихо излизам от стаята, за да не го събудя.

Първата порция е готова и точно тогава той се появява на прага на кухнята, прозява се и ми се усмихва сънено:
– Добро утро, Никола! Мирише страхотно. Ти си най-добрата!

Слагам пред него чинията със сиренки, вилица и купичка със сметана. Той ме целува по челото и сядаме да закусим. В този момент обаче звъни телефонът – майка му, госпожа Димитрова.

– Мартине, ще дойдете ли днес у нас? Трябва да обсъдим сватбата! – гласът ѝ е остър като нож.
– Да, мамо, ще минем след работа – отговаря той и ме поглежда виновно.

Знам какво ме чака. От месеци усещам как семейството му ме гледа като някаква стока – не като човек. Всеки път, когато сме у тях, майка му намира повод да ме уязви: „Това ли е роклята ти?“, „Така ли се меси хляб?“, „Майка ти не те е научила на нищо.“

След работа тръгваме към тяхната къща в Кючук Париж. Още на вратата ни посреща госпожа Димитрова с кръстосани ръце:
– Е, най-после! Никола, я помогни малко в кухнята.

Влизам и виждам цялата рода – лели, чичовци, братовчеди. Всички са се събрали да обсъждат нашата сватба. Започват с въпросите:
– А кога ще имаме внуче?
– Ще живеете тук, нали? Мартин не може да остави майка си сама!
– Ти ще се грижиш за домакинството, Никола, нали така?

Поглеждам Мартин – той мълчи. Не казва нищо. Сърцето ми се свива. Опитвам се да се усмихна:
– Ще видим… Още не сме решили.

Майка му ме прекъсва:
– Какво има да решавате? Тук ще живеете! Аз съм сама жена, нуждая се от помощ. А и Мартин е единствен син.

Леля му добавя:
– И не забравяй – булката трябва да уважава свекървата си!

Чувствам се като в капан. Всички говорят за мен, но никой не ме пита какво искам аз. В този момент баба ми сякаш прошепва в ухото ми: „Никола, не бързай със сватбата…“

Вечерта се прибираме вкъщи. Мартин е мълчалив. Аз избухвам:
– Защо не каза нищо? Защо винаги мълчиш, когато те унижават мен?
– Никола… Те са ми семейство… Не искам скандали.
– А аз? Аз какво съм ти?

Той само въздиша и излиза на балкона. Стоя сама в тъмната стая и плача. На следващия ден майка му ми звъни:
– Никола, утре ще дойдат гостите за годежа. Приготви питка и салати. И не забравяй да облечеш нещо прилично!

В този момент нещо в мен се чупи. Не мога повече да търпя. Отивам при Мартин:
– Не мога така! Не мога да бъда слугиня на майка ти! Обичам те, но ако ти не си до мен, ако не ме защитаваш… няма смисъл.

Той ме гледа с празен поглед:
– Никола… Не знам какво да направя.

Събирам багажа си и отивам при майка ми. Тя ме прегръща силно:
– По-добре сама, отколкото нещастна с някого!

Дните минават бавно. Мартин не ми звъни. Майка му разказва на всички съседи как съм ги опозорила. Чувствам се виновна, но и облекчена. За първи път от месеци спя спокойно.

Една вечер получавам съобщение от Мартин: „Съжалявам… Не можах да избера между теб и майка ми.“

Гледам телефона си през сълзи и си мисля: Защо в България все още жената трябва да бъде слугиня? Защо любовта трябва да бъде жертвана заради чужди очаквания?

Може би някой ден ще срещна човек, който ще избере мен. А дотогава… ще бъда вярна на себе си.

„А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате себе си заради чуждо семейство?“