Нощта на сблъсъка: Любов, копнеж и цената на хармонията

— Не мога повече, Стефане! — гласът ми се разтрепери, докато гледах как той сипва поредната чаша ракия на гостите. Смехът и музиката изпълваха малкия ни апартамент в Люлин, а аз се чувствах като призрак сред собствените си стени. Беше новогодишната нощ, а навън фойерверките вече започваха да раздират небето. Вътре обаче се разгаряше друг вид буря.

Стефан се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, че не съм достатъчно весела. — Айде, Мария, стига с тези физиономии! Хората са дошли да празнуват, а ти пак ще развалиш настроението. Какво ти има?

Исках да му кажа всичко. Че от месеци се чувствам като сянка на самата себе си. Че всяка вечер, когато той се прибира с приятели или сяда пред телевизора с бира, аз се чудя кога за последно сме си говорили истински. Че мечтая за тишина, за малко спокойствие, за вечер само двамата — без гости, без шум, без преструвки.

Но думите заседнаха в гърлото ми. Вместо това само прошепнах:

— Просто съм уморена.

— Уморена? — повтори той и се засмя грубо. — От какво? От това, че цяла година си стоиш вкъщи и гледаш децата? Аз работя по цял ден, Мария! Поне веднъж в годината искам да се забавлявам!

Погледнах към децата — малката Ива вече спеше в стаята си, а Петър се беше скрил под масата с телефона си, далеч от шума. Сърцето ми се сви. Не исках те да помнят празниците така — с караници и напрежение.

Гостите не забелязваха нищо. Веселбата продължаваше — чуваха се наздравици, чинии тракаха по масата, някой пееше „Назад, назад моме Калино“ фалшиво и силно. Аз обаче усещах как нещо вътре в мен се къса.

Влязох в кухнята и затворих вратата след себе си. Седнах на стола и зарових лице в ръцете си. Защо винаги трябваше да избирам между себе си и семейството? Защо моите нужди бяха винаги на последно място?

В този момент майка ми ми се обади по телефона. Гласът ѝ беше тих:

— Миме, добре ли си? Звучи ми напрегнато при вас.

— Не знам, мамо… — прошепнах. — Чувствам се изгубена. Стефан не ме разбира. Всички очакват от мен да съм перфектната домакиня, майка, съпруга… А аз просто искам малко покой.

— Знам, дете мое — въздъхна тя. — И аз съм била там. Но ако не кажеш какво чувстваш, никой няма да го разбере.

Затворих телефона и останах още малко сама. После излязох обратно в хола. Стефан вече беше зачервен от пиенето, а гостите пееха още по-силно.

— Може ли да поговорим? — казах тихо.

Той ме погледна раздразнено:

— Сега ли намери момент?

— Да, сега — отвърнах твърдо. — Защото не мога повече така.

Гостите млъкнаха за миг. Всички погледи се обърнаха към нас.

— Какво ти става, Мария? — попита една от приятелките му. — Всичко е наред!

— Не е наред! — гласът ми трепереше, но този път не от страх. — Не мога повече да се преструвам, че съм щастлива само защото така трябва. Искам промяна!

Стефан стана рязко:

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш! Аз няма да развалям празника заради твоите прищевки!

Тези думи ме удариха като шамар. Погледнах към децата — Петър ме гледаше със страх в очите.

— Може би наистина трябва да си тръгна — казах тихо и излязох в коридора.

Облякох палтото си и излязох навън. Студът ме прониза до костите, но поне можех да дишам. Седнах на пейката пред блока и заплаках беззвучно.

Колко години вече живея така? Колко пъти съм преглъщала болката си заради „хармонията“ у дома? Кога за последно някой ме попита какво искам аз?

Минаха минути или часове — не знам. По едно време до мен седна съседката леля Гинка.

— Миме, всичко наред ли е?

Поклатих глава:

— Не знам вече кое е наред и кое не е…

Тя ме потупа по рамото:

— Знам, че не ти е лесно. Но понякога трябва да мислиш и за себе си. Децата ще разберат. А Стефан… той ще осъзнае какво губи.

Върнах се вкъщи малко преди полунощ. Гостите вече си тръгваха, Стефан седеше сам на масата с празен поглед.

— Извинявай… — каза тихо той. — Не знаех, че е толкова сериозно.

Погледнах го уморено:

— Аз също не знаех… докато не стигнах до ръба.

Седнахме един до друг в тишината на новата година. Не знаех какво ще стане утре или след месец. Но поне тази нощ бях казала истината си.

Понякога се чудя: колко жени като мен живеят в сянката на собствените си мечти? Колко още ще мълчим в името на „хармонията“? Може би е време да говорим открито – защото само тогава има надежда за промяна.