Нощта, в която загубих Ема: Изповедта на една българска баба, разкъсвана между вина и прошка

— Райна, как можа да не забележиш? — думите на дъщеря ми Милена още ехтят в ушите ми, въпреки че са минали месеци. Стоях в коридора на болницата, с ръце, стиснати до болка, докато лекарите се бореха за живота на малката Ема. В онази нощ времето спря. Всичко започна толкова обикновено — с домашно приготвени мекици, смях и приказки за лятото. Ема беше на седем и обожаваше да остава при мен през уикендите. Но тази нощ… тази нощ всичко се промени.

Събудих се от тихо хленчене. Ема лежеше свита на кълбо, лицето ѝ беше бледо като платно. „Бабо, боли ме коремчето…“, прошепна тя. Погалих я по челото — гореше. Веднага се паникьосах. В главата ми се блъскаха мисли: „Дали не е преяла? Или е настинала?“ Дадох ѝ чай от лайка и я завих по-плътно. Не посмях да звънна на Милена посред нощ — не исках да я тревожа напразно. Казах си: „Ще мине до сутринта.“

Но не мина. Болките се усилиха, Ема започна да повръща. Когато слънцето изгря, вече треперех от страх. Позвъних на Милена с треперещ глас: „Миличка, нещо не е наред с Ема…“ Следващите часове бяха като кошмар — линейка, болница, лекари, които тичат по коридорите. Диагнозата беше остър апендицит с усложнения.

— Ако бяхте реагирали по-рано… — каза един от лекарите тихо, без да ме поглежда в очите.

Тези думи ме пронизаха като нож. Вината ме заля като вълна — защо не се обадих веднага? Защо реших, че ще мине? Каква баба съм аз?

Милена не ми проговори цяла седмица. Стоеше до леглото на Ема, държеше я за ръка и ме гледаше с онзи поглед — смесица от болка и обвинение. Зет ми Георги беше по-сдържан, но усещах разочарованието му във всяко негово движение.

Вкъщи тишината беше оглушителна. Седях на кухненската маса, гледах снимките на Ема по стената и си повтарях: „Това е моята вина.“ Спомнях си всички онези моменти — първите ѝ стъпки в двора, как ѝ плетях плитки преди училище, как се смееше, когато ѝ разказвах приказки за моето детство в Родопите. Сега всичко това изглеждаше далечно и недостижимо.

Всяка вечер се молех: „Господи, върни ми внучката! Наказвай мен, но нея я пощади!“ Не можех да спя, не можех да ям. Съседката ми Мария се опитваше да ме утеши:

— Райне, всички грешим! Ти си най-грижовната баба, която познавам.

Но аз не можех да си простя.

След операцията Ема се възстановяваше бавно. Един ден Милена дойде у дома да вземе някои от вещите ѝ. Стояхме една срещу друга в коридора — две жени, свързани от любовта към едно дете и разделени от болката.

— Мамо… — започна тя с пресипнал глас. — Не знам дали някога ще мога да ти простя напълно.

Сълзите потекоха по бузите ми.

— Знам, миличка… Аз самата не мога да си простя.

— Просто… трябваше да ми се обадиш веднага! — извика тя и избухна в плач.

Прегърнах я силно. За първи път от седмици почувствах топлината ѝ. Стояхме така дълго — две майки, които страдат за едно дете.

С времето раните започнаха да зарастват. Ема се върна у дома, а аз — към ежедневието си. Но нищо вече не беше същото. Всяка среща с Милена беше изпълнена с напрежение и недоизказани думи. Понякога усещах погледите на съседите — сякаш всички знаеха какво се е случило.

Една вечер Ема дойде при мен с рисунка — нарисувала беше нас двете под голямо дърво.

— Бабо, пак ли ще ме вземеш у вас? — попита тя плахо.

Сърцето ми се сви от страх и надежда едновременно.

— Ако мама позволи… — прошепнах аз.

Милена стоеше на прага и ни наблюдаваше. Погледите ни се срещнаха — този път без обвинения, само с умора и тиха тъга.

— Може — каза тя тихо. — Но този път ще слушаш повече инстинкта си, нали?

Кимнах през сълзи.

Сега живея с тази вина всеки ден. Знам, че никога няма да бъда същата баба Райна от преди онази нощ. Но също така знам, че любовта ни е по-силна от грешките ни.

Понякога се питам: Може ли човек някога напълно да си прости? А вие бихте ли простили на себе си или на близък след такава грешка?