„Няма да страдам заради дълговете на родителите ти“ – когато болестта на майка ми разби брака ми

– Не, Елица! Казах ти вече – няма да давам и стотинка повече за твоите родители! – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, а чашата с чай в ръцете ми потрепери.

Погледнах го, сякаш за първи път го виждах. Очите му бяха студени, устните – стиснати в тънка линия. В този момент осъзнах, че не става дума само за пари. Ставаше дума за нещо много по-дълбоко – за границите на любовта, за това докъде се простира семейството и къде започва егоизмът.

Майка ми, Мария, беше болна от месеци. Рак. Лекарите в Пирогов не даваха много надежда, но аз не можех да се откажа. Всяка седмица носех лекарства, плащах за изследвания, търсех специалисти. Баща ми, Георги, беше останал без работа след съкращенията в завода. Пенсията на майка ми не стигаше дори за сметките. Всичко падаше на моите плещи.

Петър, моят съпруг от осем години, винаги беше разумен с парите. Работеше като счетоводител в малка фирма, обичаше реда и предвидимостта. Но сега, когато майка ми имаше нужда от нас, той се превърна в непознат.

– Петре, моля те… – гласът ми трепереше. – Това е майка ми. Ако не помогнем сега, кога?

Той се изсмя горчиво:
– А после? Като свършат парите, ще вземем кредит ли? Ще заложим апартамента? Не съм длъжен да страдам заради дълговете на родителите ти!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му покажа колко ме боли. В този момент телефонът звънна. Беше баща ми.

– Ели, майка ти пак има температура… Не знам какво да правя…

– Идвам веднага, тате. – затворих и без да погледна Петър, започнах да се обличам.

– Къде тръгваш пак? – попита той, но вече не чаках отговор. Вратата се затръшна зад мен.

В автобуса към Люлин ръцете ми трепереха. Спомних си детството – как майка ми ме водеше за ръка до училище, как ми пееше вечер, когато имах кошмари. Сега тя имаше нужда от мен, а аз се чувствах безсилна. Вкъщи заварих баща ми да седи до леглото ѝ, очите му – червени от безсъние.

– Ели, не искам да ви товарим… Знам, че и на теб не ти е лесно… – прошепна той.

– Тате, ние сме семейство. Ще се справим. – казах, макар че не вярвах на думите си.

Вечерта се прибрах у дома, където ме чакаше мълчание. Петър беше в хола, гледаше телевизия, но не ме погледна. Седнах до него, опитах се да му обясня колко е важно за мен да помогна на родителите си. Той само поклати глава.

– Елица, аз съм ти съпруг. Ти избираш тях пред мен. Това не е нормално.

– Не избирам! Просто… не мога да ги изоставя. Ако майка ти беше болна, щях да направя същото за нея.

– Разликата е, че моите родители никога не са искали нищо от нас! – изкрещя той.

Дните минаваха в напрежение. Всяка вечер се карахме. Петър започна да се прибира все по-късно. Аз прекарвах повече време при родителите си. Един ден, докато подреждах документите на майка ми, намерих писмо от банката – предупреждение за просрочена вноска по кредита им. Сърцето ми се сви. Още един проблем.

Върнах се вкъщи и заварих Петър да говори по телефона. Когато ме видя, затвори рязко.

– С кого говореше?

– С адвокат. Искам да знам какви са ми правата, ако решиш да вземеш кредит на наше име заради тях.

Почувствах се предадена. Не можех да повярвам, че човекът, с когото съм споделяла всичко, сега се страхува от мен.

– Петре, аз не съм твой враг! – извиках. – Това са моите родители! Ако не им помогна, ще се самоизям от вина!

– А аз? Аз не съм ли ти семейство? – очите му бяха пълни с гняв и болка.

В този момент разбрах, че вече сме на различни брегове. Любовта ни беше затрупана от страхове, обиди и неизказани думи.

Майка ми почина след три месеца. Беше тиха, студена вечер. Държах ръката ѝ до последно. Баща ми се срина. Аз бях тази, която трябваше да уреди всичко – погребението, документите, дълговете. Петър не дойде на погребението. Каза, че не може да понесе цялата тази драма.

След седмица си събрах багажа. Оставих ключа на масата и написах бележка: „Петре, опитах се да бъда добра съпруга и добра дъщеря. Изгубих и двете.“

Сега живея с баща си. Понякога нощем се питам – можех ли да направя нещо различно? Трябваше ли да избера между любовта и дълга? Или просто такава е съдбата на хора като мен?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Има ли правилен избор, когато става дума за семейството?