Обади се на баба, тя ще знае какво да прави! – Историята на една българска баба, която обърка измамниците

– Бабо, бабо, ставай! Телефонът звъни! – гласът на малката ми внучка Мария ме изтръгна от унеса на сутрешното кафе. Беше десет без пет. Слънцето едва се прокрадваше през пердетата на панелката в Люлин, а аз вече бях започнала кръстословицата си. Вдигнах слушалката с леко раздразнение, но и с онази тревога, която всяка майка и баба носи в себе си.

– Ало? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

– Госпожо, обаждам се от полицията. Вашият внук, Георги, е претърпял тежка катастрофа. Той е виновен. Колата е смазана… – гласът беше припрян, чужд, но достатъчно убедителен, за да усетя как сърцето ми се свива.

– Какво?! – едва прошепнах. – Как е Жоро? Къде е?

– В болница е. Трябва спешно да платите за операцията му, иначе…

В този момент времето спря. В главата ми се завъртяха всички онези истории за телефонни измами, които слушах по новините. Но когато става дума за твоето дете или внуче, разумът отстъпва място на паниката.

– Колко пари трябват? – попитах с треперещ глас.

– Пет хиляди лева. Ще дойде човек да ги вземе. Не казвайте на никого! – заповяда гласът.

Погледнах към Мария, която ме гледаше с широко отворени очи. В този момент сякаш видях себе си преди години – млада майка, която се бори с живота в България през 90-те. Спомних си как мъжът ми почина рано и как сама отгледах децата си. Спомних си глада, студа и безсънните нощи. Но никога не позволих страхът да ме пречупи.

– Добре – казах тихо. – Но преди това искам да говоря с Жоро.

– Не може! Той е под упойка! – изсъска гласът.

Тогава нещо в мен щракна. Не беше първият път, когато някой се опитваше да ме излъже. Преди година един „служител на Енергото“ се опита да ми вземе парите за „нов електромер“. Тогава се подведох и още ме беше яд на себе си.

– Ами ако не дам парите? – попитах нарочно по-спокойно.

– Ще го арестуват! Ще лежи в затвора! – вече почти крещеше непознатият.

В този момент реших да рискувам всичко.

– Знаете ли какво? Обадете се на баба му! Тя ще знае какво да прави! – казах с твърд глас и затворих телефона.

Мария ме гледаше объркано.

– Бабо, какво стана?

Прегърнах я силно.

– Нищо, мило мое. Просто някой лош човек искаше да ни уплаши.

Седнахме на дивана и аз започнах да плача тихо. Не от страх, а от обида – че някой може да използва любовта на една баба към внука ѝ по такъв подъл начин.

След половин час телефонът пак звънна. Този път беше истинският ми син – бащата на Жоро.

– Мамо, всичко наред ли е? Жоро е в училище, току-що ми писа съобщение!

Тогава вече не издържах и избухнах:

– Защо ни правят това? Защо трябва да живеем в страх? Защо никой не ни пази?

Синът ми мълчеше от другата страна. Знаех, че и той няма отговори.

Вечерта разказах историята на съседките пред блока. Едната беше дала 2000 лева преди месец на „племенника“ си за операция. Другата едва не припаднала от страх при подобен разговор.

– Те разчитат на нашата доброта и страх – каза леля Пенка. – Но ние трябва да сме по-силни!

Дните минаваха, но тревогата остана. Всяко позвъняване ме караше да подскачам. Започнах да уча Мария как да разпознава измамниците. Научих я винаги да пита за нещо лично, което само семейството знае.

Една вечер тя ме попита:

– Бабо, защо хората лъжат?

Погалих я по косата и ѝ казах:

– Защото са забравили какво е да обичаш истински.

Сега всяка сутрин започвам деня си с молитва не само за моето семейство, но и за всички възрастни хора в България. Моля се никой повече да не преживява този страх и тази болка.

Понякога се чудя: докога ще позволяваме на страха да управлява живота ни? Кога ще се научим да бъдем единни и да се пазим един друг? Кажете ми, вие как бихте постъпили?