Обещах на брат ти пари за кола. Вие двамата се оправяйте, каза мама

– Обещах на брат ти пари за кола. Вие двамата се оправяйте – каза мама, без да ме погледне, докато бъркаше в тенджерата с леща. Гласът ѝ беше равен, сякаш говореше за времето, а не за нещо, което щеше да промени отношенията ни завинаги.

Стоях до масата, стиснала чаша вода толкова силно, че пръстите ми побеляха. Брат ми, Димитър, седеше срещу мен и нервно въртеше ключовете на старата си Лада. Бяхме на по 27 и 25 години – аз вече омъжена за Петър, а той още живееше при нашите. Тогава нямахме деца и всичко изглеждаше просто: мама беше обещала на Димитър пари за кола, когато завърши университета. Аз не възразих – нали уж всичко беше по равно, а и ние с Петър нямахме нужда от нищо.

Но три години по-късно нещата се промениха. Родих малката Елица след трудна бременност. Петър остана без работа по време на пандемията. Започнахме да броим стотинките и да се чудим как ще платим сметките. В този момент си спомних за онези пари – 6000 лева, които мама беше обещала на Димитър. Той така и не си купи нова кола, а парите останаха „на разположение“ в семейната каса.

Една вечер, докато приспивах Елица, Петър влезе тихо в стаята.
– Мила, трябва да поговорим с майка ти за онези пари. Сега имаме нужда от тях повече от всякога.

Сърцето ми се сви. Знаех, че разговорът ще е труден. Мама винаги е била справедлива, но и твърда – държи на думата си, но не обича да ѝ се напомня за обещанията. На следващия ден я поканихме на кафе у дома.

– Мамо, знаеш каква е ситуацията ни – започнах аз. – Петър още търси работа, а аз съм в майчинство. Помниш ли парите, които беше обещала на Димитър? Може ли сега да ни помогнеш с тях?

Тя ме изгледа дълго и тежко.
– Обещах ги на брат ти. Ако той е съгласен, няма проблем. Но аз няма да взема страна. Вие двамата се оправяйте.

Петър стисна устни. Аз се почувствах като малко дете, което пак трябва да дели играчките си с брат си. На следващия ден отидох при Димитър.

– Митко, знаеш какво става у нас. Можем ли да разделим парите? Или поне част от тях?

Той ме погледна с онзи поглед, който помня от детството – когато не искаше да дели шоколада си.
– Ами… аз още не съм си купил кола. Ти избра да имаш дете, аз още не съм готов за такива отговорности. Мама ми ги обеща на мен.

Почувствах се предадена. Не само от него, а и от мама – сякаш бяхме оставени сами да се борим за трохи от семейната маса.

Седмици наред вкъщи беше напрегнато. Петър започна да ме обвинява:
– Защо винаги трябва да се съобразяваш с тях? Това са и твои родители!

Аз плаках нощем, докато кърмех Елица. Чувствах се между чука и наковалнята – между мъжа ми и семейството, в което съм израснала.

Един ден мама ме извика у тях.
– Знам, че ти е трудно – каза тя тихо. – Но не мога да взема страна. Ако дам парите на теб, ще обидя брат ти. Ако ги дам на него, ще те нараня теб.

– А ако просто ни помогнеш? Не като заем или подарък – а като майка?

Тя въздъхна:
– Не всичко може да се реши с пари, Яна.

Върнах се у дома още по-объркана. Петър беше намръщен:
– Ще трябва сами да се оправим. На семейството ти явно не можем да разчитаме.

Минаха месеци. Намерих работа на половин ден в кварталната аптека. Петър започна да кара такси нощем. Димитър най-накрая си купи кола – стара Шкода от автокъща в Люлин. Мама продължи да ни кани на обяд всяка неделя, сякаш нищо не се е случило.

Но аз вече не бях същата. Виждах как парите могат да разделят хората повече от всичко друго. Виждах как старите обещания тежат като камък върху новите семейства.

Сега стоя до прозореца с Елица в ръце и се чудя: дали някога ще мога да простя на мама? Дали ще мога да говоря с брат си без горчивина? Или парите винаги ще стоят между нас като невидима стена?

Понякога си мисля: заслужава ли си семейството да се разпада заради едни пари? Как бихте постъпили вие?