Око за око, дума за дума: Как показах на свекърва си, че и аз имам глас

– Пак ли си сложила толкова сол в манджата? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината на неделната трапеза като нож. Всички млъкнаха. Мъжът ми, Петър, впери поглед в чинията си, а децата се спогледаха неловко. Аз стиснах зъби и преброих до десет наум. Знаех, че ако отговоря, ще стане скандал. Но този път нещо в мен се пречупи.

„Докога ще търпя?“, помислих си. Вече пет години живеехме с Петър в една къща с родителите му в Пловдив. Когато се омъжих за него, вярвах, че ще бъда приета като дъщеря. Вместо това, Мария ме гледаше като натрапница. Всяка моя грешка беше повод за забележка – как съм облякла децата, как съм изчистила, какво съм сготвила. Дори когато бях бременна с второто ни дете и едва се държах на крака, тя не пропусна да ме нарече „мързелива“ пред всички.

– Мамо, достатъчно – опита се да ме защити Петър веднъж. Но Мария само го изгледа строго:

– Ти не се меси! Тя трябва да се научи как се държи истинска българска жена!

Тогава замълчах. Но тази неделя, докато гледах как всички се свиват от неудобство, реших – няма да позволя повече да ме тъпчат.

– Ако не ви харесва храната ми, Мария, може би е време вие да сготвите – казах спокойно, но твърдо.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Какво каза?

– Казах, че ако не ви харесва как готвя, може да поемете кухнята. Аз ще си почина малко.

Петър ме погледна с изненада. Децата зяпнаха. Мария пребледня.

– Така ли? Значи вече не ти пука за семейството? – гласът ѝ трепереше от гняв.

– Напротив – отвърнах. – Пука ми толкова много, че не искам децата ми да растат в дом, където майка им е унижавана всеки ден.

В този момент усетих как ръцете ми треперят. Сърцето ми биеше лудо. Но не от страх – от облекчение. Най-после казах това, което ме мъчеше от години.

Мария стана рязко от масата и излезе от стаята. Всички останаха безмълвни. Петър се приближи до мен и прошепна:

– Добре направи.

Но знаех, че бурята тепърва предстои.

На следващия ден Мария не ми проговори. Минаваше покрай мен като сянка. Но аз не се огънах. Приготвих закуска за децата и ги изпратих на училище с усмивка. За първи път от години се чувствах свободна.

Вечерта Петър се прибра уморен от работа.

– Майка ти каза ли ти нещо? – попита ме тихо.

– Не. Но знам, че мисли как да ми го върне.

Той въздъхна тежко:

– Знам, че ти е трудно… Но ти благодаря. Не исках да страдаш повече.

Седмицата мина в напрежение. Мария започна да прави дребни пакости – скри ми ключовете за мазето, изсипа захарта в брашното, дори веднъж заключи банята докато бях вътре. Аз обаче не реагирах. Децата усещаха напрежението и започнаха да ме питат:

– Мамо, защо баба е сърдита?

– Защото понякога възрастните забравят какво е да бъдеш добър – отвръщах им аз.

Една вечер чух как Мария говори по телефона със своята сестра:

– Не мога повече! Тая снаха ми разваля къщата! Петър нищо не казва… А децата вече не ме слушат!

Сълзи напълниха очите ми. Не исках война. Исках само уважение.

На следващата неделя реших да направя нещо различно. Станах рано и приготвих любимите курабийки на Мария по нейната рецепта. Оставих ги на масата с бележка: „Благодаря ви за всичко, което сте направили за нас.“

Когато тя слезе и видя курабийките, застина на място.

– Това… ти ли ги направи?

– Да – казах тихо. – По вашата рецепта.

Тя седна до мен и дълго мълча.

– Знаеш ли… – прошепна най-накрая – …аз просто исках всичко да е както беше едно време. Страх ме е да не изгубя сина си… семейството си…

Погледнах я в очите:

– Никой няма да ви вземе семейството. Но трябва да разберете, че аз също съм част от него.

Тя избърса сълза от бузата си и за първи път от години ми се усмихна истински.

От този ден отношенията ни започнаха бавно да се променят. Не станахме най-добри приятелки, но поне вече се уважавахме взаимно.

Понякога се чудя: колко жени още търпят мълчаливо подобни обиди? Дали някога ще дойде денят, когато всяка снаха ще може спокойно да каже: „Достатъчно!“?