Октавията на брат ми – моят кошмар: Как станах заложник на собственото си семейство
– Моля те, Дани, само ти можеш да ми помогнеш! – гласът на брат ми Петър трепереше по телефона, а аз усещах как нещо тежко се задава. Беше късна есенна вечер, дъждът барабанеше по прозореца, а аз се опитвах да се съсредоточа върху работата си. – Ако не прехвърлим Октавията на твое име, Мария ще ми я вземе при развода. Знаеш колко съм затънал… Моля те, само за няколко месеца!
Сърцето ми се сви. Петър винаги е бил по-големият брат, този, който ме защитаваше в училище, който ми даваше съвети за момичетата и първата работа. Но през последните години нещата се объркаха – хазарт, кредити, скандали с жена му. Въпреки всичко, не можех да му откажа.
– Добре, Петре – въздъхнах тежко. – Ще го направя. Но само за малко, нали?
– Обещавам! – чу се облекчение в гласа му. – До Коледа ще си я върна.
Така започна всичко. На следващия ден отидохме в КАТ. Документите бяха готови за половин час. Петър ми стисна ръката и ме потупа по рамото: „Брат си ми, знаеш ли го?“ Усмихнах се, но вътрешно нещо ме глождеше.
Минаха седмици. Коледа дойде и си отиде. Петър все по-рядко вдигаше телефона. Един ден получих писмо от частен съдебен изпълнител – глоба за неплатени глоби и данъци на името на автомобила. Отидох при майка ни в Люлин, разстроен и ядосан.
– Майко, знаеш ли къде е Петър? – попитах я.
Тя въздъхна и избърса сълза: – Не знам, Даниеле… Откакто се разделиха с Мария, не се е прибирал. Само ти можеш да му помогнеш.
– Ама аз вече плащам за неговите глупости! – извиках аз. – Защо винаги аз трябва да оправям всичко?
Майка ми замълча. В очите ѝ видях болка и вина.
Следващите месеци бяха ад. Получавах писма за неплатени винетки, данъци, дори фишове за превишена скорост. Октавията беше заснета в Пловдив, Стара Загора, дори в Бургас. Опитах да се свържа с Петър – без успех. Мария ми звънна веднъж:
– Даниеле, знам, че колата е на твое име. Ако не я махнеш от блока до края на седмицата, ще извикам полиция!
– Мария, аз не знам къде е Петър! И аз съм жертва тук!
– Не ме интересува! – изкрещя тя и затвори.
Започнах да се чувствам като заложник в собствения си живот. Всеки ден очаквах нова неприятност – писмо, обаждане от банка или дори посещение от съдия-изпълнител. Приятелката ми Ива започна да се дразни:
– Докога ще търпиш това? Той ти съсипва живота! Не мислиш ли за нас?
– Това е брат ми… – прошепнах аз.
– А ти кой си? Само неговият спасител ли си?
Вечерите станаха тежки. Седях сам в кухнята и гледах старите снимки – двамата с Петър на морето, с майка ни на село при баба и дядо. Как стигнахме дотук? Кога доверието се превърна в бреме?
Една сутрин получих призовка за явяване в съда – някой с Октавията беше блъснал паркирана кола и избягал. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми:
– Видя ли го Дани пак? Все с проблеми…
Чувствах се унизен и предаден. Опитах да намеря Петър чрез приятелите му от квартала, но всички само вдигаха рамене:
– Изчезна някъде… Чухме, че работи на строеж във Варна.
Майка ни боледуваше все повече от притеснения. Аз плащах глобите една след друга, а спестяванията ми се топяха като сняг през март.
Една вечер Ива ме напусна. Седеше с куфара до вратата:
– Не мога повече… Ти избра него пред нас.
Останах сам. Сам с дълговете, сам със срама и самотата.
Минаха години. Научих се да не вдигам телефона на непознати номера. Научих се да не вярвам сляпо дори на най-близките си хора. Петър се появи внезапно една пролет – остарял, уморен, с празен поглед.
– Извинявай, братле… – прошепна той. – Всичко обърках.
Погледнах го дълго и мълчаливо. Вече не изпитвах нито гняв, нито жалост – само празнота.
Днес понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, пак ли щях да помогна? Или щях да избера себе си? Кога помощта към семейството се превръща в капан? Какво мислите вие?