Оставена с дете и дългове: Историята на една българска майка

– Не мога да повярвам, че пак идваш с това, Мария! – гласът ми трепереше, докато държах телефона притиснат до ухото си. Беше осмият път този месец, в който бившата ми свекърва настояваше да се съберем с Петър. – За доброто на детето, Ели! Трябва да помислиш за малкия! – настояваше тя с онзи познат тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

Погледнах към спящия Даниел, свит на дивана с любимото си плюшено мече. Сърцето ми се сви. Не исках синът ми да расте без баща, но още по-малко исках да живея в лъжа и болка. Петър ни беше оставил преди година – просто една сутрин не се прибра. Остави ни с празен хладилник, куп неплатени сметки и кредит, за който аз дори не знаех. Дълговете се трупаха като мръсно пране в ъгъла на малката ни панелка в Люлин.

В началото не можех да повярвам. Обикалях квартала, звънях на приятелите му, питах майка му – всички вдигаха рамене. Само Мария идваше всеки уикенд с торба продукти и неизменния си съвет: „Прости му, Ели. Мъжете понякога правят глупости.“

– Глупости? – изкрещях веднъж. – Това не е глупост! Това е предателство!

Тя само въздъхна тежко и ме погледна с онзи поглед, който сякаш казваше: „Ти си виновна.“

Минаха месеци. Научих се да броя стотинките в магазина, да готвя супа от нищо и да се усмихвам на Даниел, когато той ме питаше: „Мамо, тате ще се върне ли?“ Всяка вечер лягах с мисълта как ще изплатя следващата вноска по кредита и дали токът няма да спре утре.

Работех като касиерка в кварталната бакалия. Шефът ми, бай Стефан, беше строг, но справедлив човек. Веднъж ме видя разплакана зад щанда и само каза: „Дръж се, момиче. Животът не пита.“

Понякога вечер, когато Даниел заспиваше, си позволявах да плача. Плачех за изгубените мечти, за разбитото семейство, за това, че трябваше да бъда силна, когато всичко вътре в мен крещеше от болка.

Една сутрин Мария дойде неочаквано. Седна на кухненския стол и започна отново:
– Петър съжалява. Писал ми е. Иска да говорите.
– Не искам да го виждам – отвърнах твърдо.
– Но детето има нужда от баща!
– Детето има нужда от сигурност! – прекъснах я. – От спокойствие! От това да не ме вижда разплакана всяка вечер!

Тя млъкна за миг. После прошепна:
– Всички правим грешки…
– Не всички изоставят семейството си с дългове! – гласът ми беше остър като нож.

След този разговор реших, че повече няма да позволя на никого да ме кара да се чувствам виновна за чуждите грешки. Започнах да търся допълнителна работа – чистех входове вечер, пишех домашни на ученици по български език през уикендите. Парите пак не стигаха, но вече усещах някаква сила в себе си.

Една вечер Даниел ме попита:
– Мамо, ти тъжна ли си?
Погледнах го в очите и казах:
– Понякога съм тъжна, но винаги ще бъда до теб.
Той се усмихна и ме прегърна силно.

Минаха още месеци. Научих се да прощавам на себе си. Да не се обвинявам за проваления брак. Да не слушам Мария и нейните упреци. Започнах да мечтая отново – за по-добра работа, за по-голям дом, за спокойствие.

Петър се появи веднъж пред блока – изглеждаше уморен и посърнал.
– Може ли да поговорим? – попита тихо.
Погледнах го дълго. Вече не изпитвах гняв. Само тиха тъга.
– За какво?
– За нас… За Даниел…
– Няма вече „нас“, Петре. Има само бъдеще за мен и сина ми.
Той кимна разбиращо и си тръгна без думи.

Днес все още броя стотинките понякога, но вече не плача всяка вечер. Имам приятели, които ме подкрепят. Имам син, който ме обича безусловно. Имам себе си – по-силна от всякога.

Понякога се чудя: Защо хората винаги искат жената да прощава всичко? Кога ще започнем да мислим първо за себе си и за децата си? Какво мислите вие?