„Остави ме да живея своя живот“ – Историята на една майка и нейната дъщеря

– Елина, моля те, не си тръгвай така! – гласът ми трепереше, докато гледах как дъщеря ми събираше дрехите си в старата си раница. Вратата на стаята ѝ хлопна силно, а аз останах сама в коридора, стиснала в ръце една нейна детска снимка. Беше на шест, с разрошена коса и усмивка, която тогава вярвах, че никога няма да избледнее.

Никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук. Когато Елина се омъжи за Петър, знаех, че нещо не е наред. Той беше мълчалив, често раздразнителен, а очите му никога не светеха, когато я гледаше. Опитах се да говоря с нея – „Мамо, аз го обичам!“, казваше тя. „Ти не разбираш.“

Може би наистина не разбирах. Може би бях твърде строга, твърде критична. Но когато видях синината на ръката ѝ една вечер, докато ми помагаше да нарежа салата в кухнята, не можах да мълча.

– Кой ти го направи това?
– Спънах се по стълбите – отвърна тя бързо и отмести поглед.

Сърцето ми се сви. Знаех, че лъже. От този момент нататък започнах да я следя по-отблизо – звънях ѝ по няколко пъти на ден, появявах се неочаквано у тях, настоявах да остане при мен за уикендите. Петър ме гледаше с презрение, а Елина ставаше все по-отдалечена.

– Мамо, задушаваш ме! – извика тя една вечер, когато я попитах защо е толкова тъжна.
– Не мога да стоя и да гледам как страдаш!
– Това е моят живот! Остави ме да го живея!

Тези думи ме удариха като шамар. Върнах се в стаята си и плаках цяла нощ. Спомних си как я люлеех като бебе, как ѝ пеех „Зайченцето бяло“, как я учех да кара колело в парка до блока ни в Пловдив. Кога се беше превърнала в тази непозната жена?

С времето Елина започна да идва все по-рядко. Понякога ми звънеше само за да ми каже, че е добре. Лъжеше ме – усещах го по гласа ѝ. Съседката ми Мария веднъж я видяла със сълзи на очи пред блока им.

– Анета, трябва да направиш нещо – каза ми Мария една вечер на кафе.
– Опитах всичко – отвърнах отчаяно. – Колкото повече настоявам, толкова повече тя се отдръпва.

Веднъж реших да отида до тях без предупреждение. Петър ми отвори вратата с ледена усмивка.

– Елина спи – каза той и затвори вратата пред лицето ми.

Седнах на пейката пред блока и чаках. След час тя излезе – очите ѝ бяха подпухнали.

– Мамо, моля те… Не идвай повече така. Не ми помагаш.
– Но той…
– Не! Не говори за него! Това е моят избор!

В този момент разбрах, че съм загубила битката. Не можех да я спася от самата нея.

Минаха месеци. Коледа дойде и си отиде без нея. Подаръкът ѝ остана под елхата. Всяка вечер гледах снимките ни и се питах: къде сбърках? Дали ако бях по-търпелива, ако я бях слушала повече вместо да я съветвам непрекъснато…

Една сутрин получих съобщение: „Мамо, може ли да дойда при теб?“ Сърцето ми подскочи. Когато отвори вратата, беше отслабнала, косата ѝ беше сплетена на опашка като в детството ѝ.

– Може ли просто да ме прегърнеш? – прошепна тя.

Прегърнах я силно и заплакахме заедно. Не говорихме за Петър. Не говорихме за миналото. Само седяхме прегърнати на дивана.

Вечерта тя каза:
– Мамо… Мисля да се разведа.
– Аз съм до теб – отвърнах тихо.

Тази нощ не спах. Мислех си за всички майки като мен – които искат най-доброто за децата си, но често ги губят по пътя към това „най-добро“. Дали любовта понякога не е прекалено задушаваща? Дали болката ни прави слепи за нуждите на другия?

Сега Елина живее при мен. Все още е тиха, често замислена. Понякога усещам гняв у нея – към мен, към себе си, към живота. Но вече не настоявам да говоря първа. Слушам я. Питам я какво иска тя.

Понякога се чудя: ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя различно? Или всяка майка е обречена да греши от любов?

А вие как бихте постъпили? Кога трябва да оставим децата си сами да паднат и кога трябва да ги държим за ръка?