От обида към прошка: Защо избрах да помогна на свекърва си

– Не искам да я виждам повече в къщата ми! – гласът на Иван отекна в коридора, а аз стоях с гръб към него, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха.

Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а в мен бушуваше буря. Свекърва ми, Мария, отново беше дошла неканена. Седеше на кухненския стол, стиснала бастуна си, и ме гледаше с онзи изпитателен поглед, който никога не ме беше одобрявал. Двадесет години бях женена за Иван, а тя все още ме наричаше „тази“. Не „дъще“, не „Галя“, а просто „тази“.

– Ти си й снаха, трябва да й помогнеш – настояваше майка ми по телефона, когато й се оплаках. – Така е редно.

Но как да помогна на жена, която никога не ме прие? Която на сватбата ни каза: „Иван заслужаваше по-добра.“ Която не дойде нито веднъж да види децата ни, когато бяха болни. Която винаги намираше начин да ме уязви – с поглед, с дума, с мълчание.

Сега Мария беше останала сама. След инсулта едва се движеше. Сестрата й почина миналата година, а брат й живееше в Германия и не се интересуваше. Иван беше единственото й дете. Но той не можеше да прости миналото. Отказваше да говори с нея, а аз… аз бях тази, която всеки ден получаваше обаждания от социалните: „Госпожо Петрова, майка ви има нужда от помощ.“

Вечерта седнахме на масата. Иван мълчеше, децата се преструваха, че не чуват напрежението. Аз се борех със себе си.

– Мамо, защо баба Мария не идва повече? – попита малката Ани.

– Защото така е по-добре за всички – отвърна Иван рязко.

– Но тя е сама… – прошепна Ани и ме погледна с онези големи кафяви очи.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях първите години от брака ни. Как Мария дойде на рождения ден на Иван и донесе подарък само за него. Как на Коледа винаги канеше само него и децата, а мен оставяше у дома. Как веднъж я чух да казва на съседката: „Моят син заслужаваше лекарка, а не учителка.“

Сутринта телефонът звънна. Беше Мария. Гласът й беше слаб:

– Галя… можеш ли да минеш? Не мога да стана от леглото…

Стоях пред огледалото и се чудех какво да правя. Вътре в мен се бореха две жени – едната обидена и наранена, другата – майка, която знае какво е да си сам и безпомощен.

Отидох. Апартаментът миришеше на лекарства и самота. Мария лежеше в леглото, лицето й беше посивяло.

– Благодаря ти… – прошепна тя, докато й сменях чаршафите.

– Не го правя за теб – отвърнах сухо. – Правя го заради себе си.

Тя затвори очи. За първи път видях сълза да се търкулва по бузата й.

След този ден започнах да ходя всеки ден. Носех храна, чистех, говорехме малко. Понякога тя се опитваше да ми каже нещо важно, но думите й увисваха във въздуха.

Една вечер седнах до леглото й. Беше тиха зима, снегът валеше навън.

– Галя… – прошепна тя. – Прости ми…

Погледнах я дълго. В този момент разбрах колко много тежи миналото и колко трудно е да простиш истински.

– Не знам дали мога – казах честно. – Но ще опитам.

Мария почина след няколко месеца. На погребението Иван плака като дете. Аз стоях до него и държах ръката му. Децата мълчаха.

Сега често се питам: направих ли правилното? Можех ли да бъда по-силна? Или просто животът ни учи да прощаваме тогава, когато най-малко очакваме?

А вие как бихте постъпили? Може ли истинската доброта да победи обидата?