Отдалечаване: Когато дъщерите ми се изплъзват след развода

– Тате, не искам да идваш на представлението ми. – Гласът на Ема, по-студен от зимен вятър, проряза тишината в малката ми кухня. Стоях до масата, стиснал чашата с кафе, а ръцете ми трепереха. Лидия, по-малката ми дъщеря, се беше свила в ъгъла на дивана и гледаше в телефона си, сякаш не съществувам.

Преди две години домът ни беше пълен със смях. Нора и аз се карахме за глупости – кой ще измие чиниите, кой ще изпрати децата на училище – но вечер винаги се събирахме около масата. Сега масата е празна. След развода Нора остана в апартамента в Младост, а аз се преместих в една гарсониера в Люлин. Виждам момичетата през уикендите, но всеки път усещам как се отдалечават все повече.

– Защо не искаш да дойда? – попитах тихо Ема.
– Просто… Не знам. Мама каза, че ще е по-добре да не се виждаме толкова често. – Тя не ме погледна.

В този момент усетих как гневът и отчаянието се борят в мен. Какво им е казала Нора? Какво съм направил толкова лошо, че децата ми вече не искат да ме виждат?

Вечерта звъннах на Нора. Гласът ѝ беше спокоен, почти безразличен.
– Антон, не ги насилвай. Те са объркани. Остави ги малко да си поемат въздух.
– Но аз съм им баща! – извиках. – Не мога просто да изчезна от живота им!
– Никой не ти казва да изчезваш. Просто… не ги притискай.

Затворих телефона и се почувствах по-сам от всякога. В гарсониерата ми миришеше на застояло кафе и евтин парфюм от магазина до метрото. Погледнах снимката на стената – четиримата на морето в Созопол, усмихнати, с пясък по краката. Кога всичко се обърка така?

На следващия ден отидох до училището на Лидия. Чаках я пред входа, но тя излезе с две приятелки и ме подмина, сякаш съм невидим.
– Лидия! – извиках.
Тя спря за миг, погледна ме с онзи поглед на тийнейджърка, който казва „Остави ме на мира“.
– Тате, бързам за уроци по пиано.
– Може ли да поговорим?
– Не сега.

Върнах се вкъщи и седнах пред телевизора. Пуснах старите видеа – първите стъпки на Ема, как Лидия учи да кара колело в Южния парк… Сълзите ми потекоха сами.

Майка ми звънна вечерта.
– Антоне, трябва да се бориш за тях. Не се отказвай! Помниш ли как баща ти изчезна? Не прави същата грешка.
– Но как? Те не искат да ме виждат…
– Децата са като цветя – ако ги поливаш с любов, ще пораснат към теб. Ако ги оставиш сами, ще увяхнат.

Седмица по-късно получих съобщение от Ема: „Тате, може ли да ми помогнеш с математиката?“ Сърцето ми подскочи. Отидох у тях с учебника под мишница. Нора ме посрещна на вратата.
– Само един час – каза строго тя.
Седнахме с Ема на масата. Тя беше затворена, но поне беше до мен.
– Защо не искаш да говориш с мен? – попитах я тихо.
– Не знам… Всичко е различно. Мама плаче често. Ти си далеч…
– Аз винаги ще съм тук за теб, Ема. Каквото и да стане.
Тя ме погледна за първи път от месеци. В очите ѝ имаше болка и страх.

След този ден започнахме да си пишем по-често. Лидия още беше затворена като мида, но понякога ми пращаше снимки на котката си или новите си рисунки.

Една вечер Нора ми писа: „Може би трябва да поговорим тримата.“ Съгласих се веднага. Срещнахме се в едно кафене до НДК. Атмосферата беше напрегната.
– Антон, децата страдат – каза Нора. – Трябва да намерим начин да сме родители заедно, дори и разделени.
– Аз не искам да ги губя – прошепнах.
Ема и Лидия седяха мълчаливо между нас.
– Може ли просто да сме семейство пак? – попита Лидия тихо.
Сълзите напълниха очите ми. Знаех, че това няма как да стане, но обещах пред себе си никога да не ги изоставям.

Сега минаха месеци оттогава. Виждам момичетата всяка седмица. Не е същото като преди – няма ги семейните вечери и смехът около масата – но има малки моменти на близост: разходка в Борисовата градина, сладолед на Орлов мост, разговори за училище и приятели.

Понякога нощем лежа буден и се питам: Ще успея ли някога отново да бъда истински баща за тях? Или разводът завинаги ще ни държи разделени?

А вие как мислите – може ли разбитото семейство да бъде цяло поне в сърцето?