Отгледах децата си, дадох им всичко, а сега съм сама и имам нужда от помощ

– Мамо, не мога да ти помогна сега. И ние едва се оправяме – гласът на дъщеря ми Елица трепери по телефона, а аз стискам слушалката така, сякаш ще изтръгна от нея някаква топлина. В този момент стоя на пейката пред блока, в който живях последните двайсет години. Вътре вече живее новият собственик – младо семейство, което дори не ме поздрави, когато изнасях последните си кашони.

Как стигнах дотук? Питам се за хиляден път, докато вятърът разпилява косата ми и усещам как студът се промъква под якето ми. Бях отличничка в училище в Пловдив, после завърших педагогика във Велико Търново. Мечтаех да стана учителка, да вдъхновявам деца. Но животът ме завъртя – срещнах Иван на студентска бригада в Слънчев бряг. Беше чаровен, умен, обещаваше ми светове. Омъжих се млада, родих две деца – Елица и Калоян.

Първите години бяха щастливи. Работех като учителка в едно основно училище в квартала, Иван беше техник в завод. Не бяхме богати, но имахме дом, смях и мечти. После започнаха скандалите – Иван започна да пие, да закъснява, да се прибира намръщен. Вечерите се превърнаха в бойно поле. Децата се криеха в стаите си, а аз броях минутите до сутринта.

– Защо не си сготвила? – крещеше той една вечер, докато държеше бутилка ракия.
– Работих до късно! Децата са гладни, а ти… – опитах се да обясня.
– Мълчи! Само оплаквания! – хвърли чинията на пода.

Тогава разбрах, че трябва да избягам. За децата. За себе си. Разведохме се след петнайсет години брак. Останах с двете деца и двустаен апартамент в панелката. Иван изчезна от живота ни. Понякога пращаше по някой лев за издръжка, но най-често забравяше.

Годините минаваха в тичане между работа и вкъщи. Елица беше отличничка като мен, Калоян – по-буен, но добър по душа. Не им отказвах нищо – уроци по английски, лагери, дрехи, книги. Работех на две места – през деня в училище, вечер чистех офиси. Не съм имала нови обувки с години, но децата ми имаха всичко.

Когато Елица замина да учи в София, плаках цяла нощ от радост и страх. Калоян тръгна по нейните стъпки – приеха го във Варна. Останах сама в апартамента. Понякога тишината беше толкова плътна, че имах чувството, че ще ме задуши.

Преди година получих инфаркт. Лекарите казаха „стрес“. Пенсията ми е малка – 540 лева. Сметките растат, храната поскъпва. За първи път се наложи да помоля децата за помощ.

– Мамо, ние плащаме кредит за жилище – каза Елица.
– Аз още не съм намерил постоянна работа – обади се Калоян.

Продадох апартамента – парите стигнаха само за покриване на старите кредити и малко остана за черни дни. Сега съм на улицата с два куфара и спомени.

Опитах да наема стая под наем в квартала – хазяйката ме изгледа подозрително:
– Пенсионерка? Ами ако не можете да плащате?
– Имам пенсия… – прошепнах.
– Търся млади хора.

В автобуса към центъра срещнах стара приятелка – Мария:
– Какво правиш сама с тези куфари?
– Търся квартира… Децата не могат да ме вземат при тях.
– Ела у нас за няколко дни – предложи тя.

В малката й кухня пихме чай и си спомняхме младостта:
– Помниш ли как мечтаехме да променим света? – засмя се Мария горчиво.
– Сега светът ни е променил нас… – отвърнах аз.

На следващия ден пак тръгнах по обяви. Всяка врата беше затворена за мен. Вечерта седнах на пейката пред блока и гледах как светлините гаснат една по една. Чудех се къде сбърках. Дадох всичко на децата си – време, сили, любов. Научих ги да бъдат добри хора, да се борят сами. Но когато аз имам нужда от тяхната подкрепа – получавам само оправдания.

Може би така е устроен животът? Може би родителите сме длъжни да даваме без да чакаме? Но защо тогава болката е толкова остра?

Сега стоя тук с куфарите си и се чудя: Кога децата ни забравят колко много сме дали за тях? И има ли място за старите родители в този нов свят?

Кажете ми… Вие бихте ли оставили майка си сама?